Върху лицето на старицата премина слаба усмивка.
— Всички свои гости ли черпите с кестени? — попита Джеси.
— Аз не приемам никого.
— Абсолютно никого? Трудно ми е да повярвам.
— Много рядко.
Джеси кимна.
— А как се оправяте с шумните посетители?
— Преди няколко години пристигна един журналист от Англия — заразказва старицата. — Задаваше толкова много въпроси. Пишеше нещо за Унгария през войната и след нея.
— Наистина ли? — попита Янсън с напрегнат поглед. — Ще ми се да прочета онова, което е написал.
Старицата въздъхна.
— Той нищо не написа. Само няколко дни, след като ме посети, загина при катастрофа в Будапеща. Тук стават много катастрофи.
Докато тя говореше, напрежението в къщата сякаш спадна.
— Но винаги съм се чудила…
— Че ви е разпитвал за графа ли? — прекъсна я Джеси.
— Вземи си още кестени — предложи й старицата.
— Може ли? С удоволствие.
Жената кимна доволна. След малко продължи.
— Той беше нашият граф. Човек не можеше да живее в Молнар и да не го познава. Земята, която обработвахме, беше негова. Потомък на древен род, чиито корени водеха до едно от седемте племена, създали през 1000 година Унгария. Тук бе родовото му имение, макар че прекарваше повечето време в столицата — жената впери малките си тъмни очи в тавана. — Казват за мен, че живея в миналото. Може и така да е. Живеехме в размирна земя. Ференци-Новак съзнаваше това за разлика от мнозина други.
— Наистина? — попита Джеси.
Тя я изгледа мълчаливо за момент.
— Ще пийнете ли с мен по чашка палинка?
— Благодаря, не искам, госпожо.
Гита Бекеши смръщи вежди, но не каза нищо, очевидно обидена. Джеси и Янсън се спогледаха.
— Е, ако и вие пийнете.
Старата жена стана от мястото си и отиде, клатушкайки се, до бюфета. После вдигна огромно шише, пълно с безцветна течност, и наля по малко в две чашки.
Джеси взе едната. Старицата седна на стола и започна да наблюдава Джеси, докато тя отпиваше от ракията. Изведнъж тя изплю питието. Беше съвсем неволна реакция.
— Боже, извинявам се! — каза тя със задавен глас.
Старицата се подсмихна весело.
Джеси още се мъчеше да си поеме дъх.
— Какво беше това… — каза Джеси, едвам дишайки и с насълзени очи.
— В тоя край сами си варим ракията — обясни жената. — Осемдесет градуса. Малко силничка е за тебе.
— Малко — призна Джеси.
Старицата погълна остатъка от ракията и като че ли стана по-спокойна, отколкото беше.
— Всичко опира до договора от Трианон през 1920 година и загубените територии. Наложи се да се простим с три четвърти от земите си в полза на румънците и югославяните. Представяте ли си какво е това?
— Нещо като ампутация — предположи Янсън.
— Така е. Имахме усещането, че част от нас е там и не е там. Нет, нет соха! Това се превърна в национален лозунг. Означава _„Не, не, никога!“_ Така всички отговаряха на въпроса: „Ще позволим ли нещата да останат по този начин?“ На всяка гара беше изписано с цветя „Справедливост за Унгария!“. Но никой в света не взимаше на сериозно жаждата ни по изгубените територии. Никой освен Хитлер. Такава лудост. Все едно да яздиш тигър. Правителството в Будапеща се сприятели с тоя човек и скоро попадна в търбуха на звяра. Беше грешка, заради която страната ни пострада много. Но никой не страда колкото нас.
— А вие бяхте ли тук, когато…
— Всички къщи бяха подпалени. Хората, които живееха в тях, чиито деди бяха работили тази земя от векове, бяха изведени от леглата, от полето, от масите, докато закусвали. Събраха ги и под дулата на пушките ги накараха да вървят по леда на Тиса, докато ледът се счупи и те паднаха във водата. Цели семейства, вървейки, хванати за ръце, само за минута се издавиха, измръзнаха в ледените води. Казват, че чупенето на леда се е чувало чак до лозята. Аз по това време бях в замъка, който беше под обстрел. Мислех си, че стените ще се срутят върху нас. Значителна част от него беше разрушена. Но ние бяхме в мазето в безопасност. Един ден по-късно дойде армията и аз се върнах в родното си село, единствения дом, който съм имала. Не беше останало _нищо_.
Гласът й заглъхна и тя започна да шепти.
— Нищо освен разрушения. Бяха оплячкосали всичко. Овъглени руини, черни въглени. Само тази къща на хълма беше оцеляла. Но село Молнар, което беше преживяло нашествието на римляните, татарите и турците, го нямаше. А в реката плуваха толкова много трупове. А сред тях бяха голите, подпухнали и посинели тела на собствените ми родители. — Тя се хвана за челото. — Когато видиш какво човешките същества могат да направят с други човешки същества, те е срам да живееш.