Двамата американци се умълчаха за известно време.
— Как се озовахте в замъка? — попита след малко Янсън.
Жената се усмихна при спомена за това.
— Янош Ференци-Новак беше чудесен човек, а също и неговата Илона. Да им служа бе за мен привилегия, никога няма да ги забравя. Вижте, моите родители и техните родители, и родителите на техните родители обработваха земите им. Бяха селяни, но с течение на времето благородният човек им раздаде малки парцели земя. Отглеждаха картофи, грозде, ягоди, малини. Хранеха за мен надежди. Аз бях малко момиченце. Вярно е. Смятаха, че ако работя като прислужница в замъка, ще понауча това-онова. Надяваха се графът да ме заведе някой ден до Будапеща и там да срещна жених. Майка ми си мечтаеше за неща от тоя род. Познаваше една от жените, които работеха на Ференци-Новак, представи ме на нея и така накрая се срещнах със самия господар, граф Ференци-Новак и красивата му синеока жена Илона. Графът прекарваше повечето време в Будапеща в правителствените кръгове на регента Хорти. Беше близък с Миклош Калай, който след това стана министър-председател. Калай го взе като министър в правителството. Графът беше образован. Кабинетът се нуждаеше от такива хора като него, а и той имаше много силно чувство за обществен дълг. Но и при това положение прекарваше по няколко седмици в имението в Молнар. Малко селце. Кръчмар, бакалин, евреин от Ходжмежовашархели, но предимно земеделци и дървари. Скромни хора, които си изкарваха прехраната на бреговете на Тиса. Дойде денят, когато мама ме отведе в замъка на хълма. Някога като деца си представяхме, че той е част от планината.
— Аз трудно бих си спомнила нещо, което се е случило преди толкова време — призна Джеси.
Старицата поклати глава.
— Вчера ми се губи. Но онова, което се случи преди шест десетилетия, си го спомням, все едно се случва сега. Дългата пътека покрай конюшните, каменната рамка на портата с изронени ръбове. А вътре стръмното стълбище с излъскани стъпала. Задъхвах се по него. Говореше се, че пияни гости падали по стъпалата. По-късно, когато станах част от прислугата, слушах графиня Илона да разказва подобни случки. Толкова беше забавна. Не харесваше еленовите рога по стените, но можеше ли замък да мине без тях? Картини на Тениерс, по-младия Тениерс. „Като във всеки замък в Централна Европа“ чух веднъж да казва графинята. Мебелите бяха от „късния Франц Йосиф“, казваше също тя. В салона беше много тъмно. Не искаха да дупчат фреските, за да прокарат електричество. Така че осветлението беше от свещи. В салона имаше огромно пиано от палисандрово дърво. С красива дантелена покривка отгоре и сребърни свещници, които лъскахме внимателно всяка неделя. Отвън също беше много красиво. Примрях от вълнение, когато се разходих за първи път из английската градина зад къщата. Там растяха дървета каталпа с надвиснали клони и нападали от тях шушулки, подкастрени акации и орехи. Графинята много се гордееше със своята жарден англе. Учеше ни да наричаме всичко с точните имена. На английски, да, английски. Една от жените ме научи на този език. Илона се наслаждаваше да говори с хората на английски, сякаш живеехме в британско имение, така че го научихме. — Тя изглеждаше учудващо спокойна. — Та от тази английска градина се носеше ухание на прясно окосена трева, аромат на рози и на сено. Чувствах се като в рая.
Хората говорят за мен, че живея е миналото, но това беше минало, в което си струваше да се живее.
Янсън се сети за руините, които бяха видели в подножието на хълма. От огромното имение бяха останали само порутени стени, които стърчаха само на няколко стъпки от земята и едвам се забелязваха през избуялата трева. Тухлени купчини от някогашните високи камини се провиждаха през шубраците. Замъкът, който се бе издигал гордо векове наред, се бе превърнал в развалини, ни повече, ни по-малко в каменна градина. Изгубен свят. Старицата някога бе влязла в красива градина. Сега живееше в сенките на нейните руини.
Дърветата в печката пукаха и пращяха тихичко, а за минута всички се умълчаха.
— А шляпането на малки крачета? — попита накрая Джеси.
— Имаха само едно дете. Питър. Още малко _палинка_?
— Много сте мила, госпожо, но благодаря — каза Джеси.
— Питър, казахте — повтори Янсън небрежно. — Кога беше роден?
— Кръстиха го в първата събота на октомври 1937 година. Толкова красиво момченце. Красиво и умно. Сякаш беше орисан да стане забележителен човек.
— А стана ли?
— Още си го представям как тича напред-назад из огромния хол с огледала в моряшкото си костюмче и моряшка шапка. Обичаше да се оглежда между две от огледалата, които бяха закачени едно срещу друго. — Усмихна се и лицето й стана като решетка от бръчки. — Родителите му бяха толкова привързани към него. Напълно обяснимо. Раждането беше трудно и след него графинята не можеше да има повече деца. — Старицата се бе пренесла на друго място, в друг свят. Свят, загубен за всички останали, но не и за нея. — Един ден точно след обяда Питър излапа няколко сладки, които готвачката беше приготвила за следобедния чай, както правят непослушните деца, и тя му се скара. Графинята се случи наблизо и я чу. „Никога не разговаряйте по този начин с детето ни“ — предупреди я тя. Докато изричаше тези думи, от устата й сякаш падаха ледени висулки. Бетина, така се казваше готвачката, пламна цялата, но нищо не каза. Прояви разбиране. Ние всички проявявахме разбиране. Не беше като другите деца. Но не беше и разглезен, не ме разбирайте погрешно. Слънчево дете като първи юли, както казваме ние, унгарците. Когато беше доволен, пускаше такава широка усмивка, сякаш лицето му щеше да се разцепи всеки момент. Беше благословено дете. Вълшебно. От него можеше да излезе всичко. Абсолютно всичко.