— Ето там — извика един от тях.
Чучелото привлече вниманието им само след секунди. Но всичко, което виждаха, бе светлината от фенерчето. Лъчът най-много да осветяваше сакото в бозав цвят и донякъде изцъклените очи на присвитата фигура. Изводът бе направен мигновено — той бе източникът на смъртоносната стрелба.
Отговорът беше такъв, какъвто очакваше — четирима командоси насочиха автоматите си към трупа. Едновременното трещене на мощните оръжия беше оглушително. Мъжете изстреляха стотици куршуми в своя бивш колега.
Шумът и яростното им съсредоточаване към трупа беше за Янсън предимство. С малкия пистолет „Берета Томкет“ той изпрати четири внимателно премерени изстрела в бърза последователност. Разстоянието беше само десетина метра. Точността му бе безпогрешна. И четиримата паднаха безжизнено на земята и автоматите им замлъкнаха.
Остана само един. Янсън забелязваше профила му през завесата на горния етаж. Беше висок, с късо подстригана коса, леко къдрава, с яка стойка. Той бе един от хората, чиито лица Янсън си спомни, а сега го разпозна по походката, по стегнатите и решителни движения. Беше лидер. Беше техният лидер, командващият офицер. Янсън го бе установил и преди това от начина, по който разговаряха с него.
Сети се за името му — Саймън Черни. Оперативен агент от Консулски операции, специалист по тайни нападения. Пътищата им се бяха пресичали повече от веднъж в Салвадор през осемдесетте години и още тогава Янсън го смяташе за опасен човек, който можеше да направи много поразии заради това, че не зачиташе живота на цивилните.
Янсън нямаше да го убива засега. Не и преди да си поговори с него.
Но мъжът щеше ли да му позволи? Беше по-умен от другите. Беше разгадал номера, който Янсън им скрои, по-бързо от тях. Пръв разбра за капана и се опита да ги предупреди с викове. Имаше остри инстинкти за тактика. Човек като него не би се изложил без нужда на опасност, а щеше да изчака да му се отвори добра възможност.
Янсън не можеше да му позволи този лукс.
Командирът на екипа вече не се виждаше и бе извън обсега за стрелба. Янсън притича към къщата, видя разпръснатите стъкла, разхвърчалите се сажди от огнището при експлозията на патроните, разпилените сачми, счупения бюфет.
Накрая забеляза огромната стъклена дамаджана с ракията, отровната палинка.
Пукнатина колкото косъм минаваше от едната й страна, явно от металните сачми, но не беше счупена. Янсън знаеше какво да направи. Пребърка единия от убитите стрелци и извади от дрехите му запалка „Зипо“. След това изля близо стоградусовия спирт из стаята, направи пътечка до вратата и запали течността. Само за секунди из стаята плъзнаха сини пламъци. Скоро към тях се присъединиха жълти пламъци, тъй като огънят обхвана завесите, вестниците и камъшитените столове. Не след дълго щяха да пламнат и останалите мебели, а после и подът, таванът и горният етаж.
Янсън чакаше, а през това време пожарът се разрастваше. Пламъците се издигаха стремително, превръщайки помещението в море от синьо и жълто. Вълни от дим се носеха към горния етаж.
Командирът Саймън Черни трябваше да избира, макар че на практика нямаше избор. Ако останеше вътре, пожарът щеше да го погълне. Не можеше да се измъкне и от задната страна към двора, тъй като Янсън беше взел мерки. Единственият му път беше по стълбите и през входната врата.
Но Черни беше съвършен професионалист и знаеше, че Янсън ще го чака отвън. Щеше да вземе мерки.
Янсън долови тежките стъпки на мъжа дори по-рано, отколкото предполагаше. Когато стигна до прага, Черни изпрати дъжд от куршуми в диапазон от почти сто и осемдесет градуса. Който и да го дебнеше отпред, щеше да бъде пометен от бясната стрелба на автомата. Янсън оцени по достойнство действията на Черни, наблюдавайки въртящото се тяло на стрелеца откъм гърба му.
Той се надигна от мястото, където се криеше — зад парапета на стълбището, което водеше към обхванатия от пожар долен етаж, в опасна близост до пламъците. Нападателят му дори не беше предположил, че може да е там.
Тъкмо когато Черни започна да обстрелва отново района пред входната врата, Янсън скочи върху него, обви с едната си ръка шията му, а с другата му изтръгна оръжието. Черни се съпротивляваше яростно, но гневът бе направил Янсън необуздаем. Заби с всичка сила дясното си коляно в бъбреците на Черни и го измъкна върху циментовата тераса.
После стъпи с крак върху китката на мъжа и изви врата му, причинявайки му непоносима болка.
— Двамата с теб сега ще си поговорим — прошепна Янсън в ухото на Черни.
С нечовешко усилие Черни успя да се обърне и да отблъсне Янсън от себе си. Побягна през двора далече от горящата къща. Янсън се хвърли след него и го събори с мощен удар по рамото върху каменистата земя. Черни изохка силно, когато Янсън изви едната му ръка назад, така че я изкълчи, и едновременно с това го обърна по гръб. Сграбчи го за гушата и се надвеси над него.