— И така, докъде бях стигнал? Точно така: ако не ми кажеш това, което искам да знам, повече никога няма да можеш да говориш. — Янсън измъкна бойния нож от калъфа върху коляното на Черни. — Ще ти разпоря кожата, така че и майка ти няма да те познае. Ясно ли е? Още ли работиш в Консулски операции?
Черни се изсмя.
— Нещастни скаути, това са те. Би трябвало да продават сладки от врата на врата. Само за това ги бива.
— Ами ти по какво се различаваш от тях?
— Я ми кажи как, мамка му, се понасяш? Ти си едно лайно и винаги си бил. Говоря за тогава. Мръсен предател. Един човек се опита да ти помогне, един истински герой, а ти как му се отплати? Предаде го, изправи го пред наказателния взвод. Ти трябваше да си на неговото място в Меса Гранде, ти, кучи сине, теб трябваше да застрелят.
— Ти си мръсно копеле! — избухна Янсън, отвратен и смаян. Притисна ножа откъм широката страна към леко обраслата с брада буза на мъжа. Заплахата не беше абстрактна. — Да не си от някоя група за отмъщение?
— Сигурно се шегуваш.
— За кого работиш? — попита Янсън. — Мамка ти! _За кого работиш?_
— А ти за кого работиш? — Мъжът се закашля. — Дори не знаеш за кого работиш. Програмиран си като шибан компютър.
— Време е да запееш — прекъсна го Янсън със спокоен тон. — Или ще останеш без лице.
— Така са ти объркали представите, че дори не знаеш кое е горе и кое долу, Янсън. И никога няма да разбереш.
— Замръзни! — Ненадейната команда дойде някъде над него. Янсън погледна нагоре и видя шкембестия кръчмар, с когото разговаряха по-рано през деня.
Сега той беше свалил бялата си престилка. Огромните му зачервени ръце стискаха пушка с двойна цев.
— Нали така казват в тъпите ви американски филми за ченгета? Казах ти, че не си добре дошъл — заяви мъжът с рунтави вежди. — А сега ще ти покажа колко си нежелан тук.
Янсън долови стъпки на бягащ човек, който прескачаше трънаците и храстите и се носеше направо през гъсталака. Още отдалече позна жилавата и пъргава фигура. Секунди по-късно се появи Джеси Кинкейд със снайперистката си пушка през рамо.
— Хвърли проклетата антика! — изкрещя тя, държейки пистолет в ръка.
Унгарецът дори не се обърна да я погледне, а зареди пушката от времето на Втората световна война.
Джеси натисна спусъка и го простреля в главата. Мъжът с огромния корем падна назад като отсечено дърво.
Янсън грабна пушката и се изправи.
— Търпението ми се изчерпва, Черни. А ти вече нямаш съюзници.
— Не разбирам — измърмори Черни.
Кинкейд поклати глава.
— Забих четири копелета горе на хълма. — Тя коленичи на земята до Черни. — Твоите момчета, нали? Така си и знаех. Не ми хареса как се държат.
В очите на Черни се прокрадна страх.
— Погледни внимателно онзи кръчмар, ей там. Човек ще си помисли, че някой го е приспал.
— Добър изстрел — каза Янсън и й подхвърли пушката.
Джеси вдигна рамене.
— Не ми хареса от самото начало.
— Скаути! Светът гори, а те събират значки за заслуги — изсъска Черни.
— Питам те за последен път: за кого работиш? — настоя Янсън.
— За същия човек, за когото и ти.
— Не ми се слушат глупости.
— Всички работят за него. Но само част от нас го знаят. — Той се захили. — Мислиш си, че си победител? Заблуждаваш се.
— Опитай, де — каза Янсън и стъпи върху врата на Черни, без да го притиска, но давайки му да разбере, че може да го убие всеки момент.
— Глупак! Цялото правителство върти на малкия си пръст. Сега той диктува играта! Но ти си невеж, за да го разбереш.
— Какво, по дяволите, се опитваш да кажеш?
— Нали знаеш как са те наричали винаги: робот. Все едно, че не си човек. Но има една особеност при роботите. _Те правят само онова, за което са програмирани._
Янсън го изрита в ребрата доста силно.
— Дай да се разберем. В момента не си играем на „Стани богат“, а на „Истината или последиците“.
— Ти си като ония японски войници в пещерите на Филипините, които не разбрали, че войната е свършила и че са загубили — каза Черни. — Всичко свърши. Ти загуби.
Янсън се наведе и опря острието на ножа в лицето на Черни и изрисува черта под лявата му буза.
— За кого работиш?
Черни примигна с мъка, очите му се навлажниха от болка и от мисълта, че няма кой да го спаси.
— Разпори го, бейби — обади се Джеси.
— Ще си кажеш рано или късно — процеди през зъби Янсън. — Много добре знаеш, че ще си кажеш всичко… или ще останеш без лице.