Тя се приближи още повече и свали хавлията от себе си. Гърдите й бяха като два великолепно оформени глобуса, зърната набъбнали от възбуда. Притисна се в него и покри лицето му с ръце. Погледът й бе топъл и непоколебим.
— Готова съм за дипломатическата ти мисия.
Докато събличаше ризата му, Янсън й напомни:
— Правилникът забранява побратимяването.
Тя впи устните си в неговите и всичките му колебания изчезнаха.
— Наричаш това побратимяване? Хайде, всеки знае, че си дълбокопроникващ агент.
Той усети нежната арогантност на тялото й. Устните й бяха меки и влажни, те обходиха лицето му и стигнаха до устата му, приканвайки я към нейната. Пръстите й нежно докосната бузите, скулите, ушите му. Усещаше гърдите й, гладки и твърди, притиснати към неговите гърди, краката й, притиснати към неговите крака.
В този миг неочаквано тя се разтрепери, от гърлото й се изтръгнаха ридания, макар че продължаваше да го прегръща, дори още по-силно Той нежно дръпна назад главата й и забеляза, че бузите й са мокри от сълзи. Видя болката в очите й, болка, която бе предизвикана от страха и от унижението, че той стана свидетел на нейния страх.
— Джеси — промълви нежно той. — Джеси.
Тя поклати безпомощно глава и след това я опря в мускулестата му гръд.
— Никога не съм се чувствала така самотна — призна тя. — Толкова уплашена.
— Ти не си сама — успокои я Янсън. — А страхът е онова, което ни помага да сме живи.
— Ти изобщо не знаеш какво е страх.
Целуна я нежно по челото.
— Много грешиш. През всичкото време изпитвам страх. Както ти казах, това е причината да съм тук сега. Затова сме заедно.
Тя го притисна към себе си с дива страст.
— Искам да правим любов — каза тя. — Искам да чувствам онова, което ти чувстваш. Искам да го почувствам сега.
Две прилепнали тела се търкулнаха върху леглото, пламнали от почти отчаяна страст, извиваха се и тръпнеха в очакване да се слеят в едно.
— Не си сама, любов моя — прошепна Янсън. — Никой от нас не е. Никога вече.
Орадея, която се намираше в най-западната точка на Румъния, беше на три часа път с кола от Шапошпатак. Както в редица градове на Източна Европа, и там красотата беше нещо като компенсация за бедността след войната. Великолепните минерални бани и високохудожествените сгради от деветнайсети век бяха запазени само защото не е имало средства да бъдат разрушени и заменени с постройките, към които в комунистическия блок имаха предпочитания. За да разбере човек какво му липсва на града, беше достатъчно да види безличния, еднообразен индустриален вид на летището, което приличаше на стотици други из целия континент.
На него обаче щеше да му свърши работа.
Там, на петия терминал, мъжът в жълто-синя униформа притискаше към тялото си папката с документите да не се разпилеят от вятъра. Товарният самолет DHL, префасониран за целта „Боинг“ 727, се подготвяше за директен полет до летище „Дълес“ и инспекторът придружи пилота до кабината. Списъкът с проверките, които трябваше да се направят, беше дълъг: дали бяха завинтени добре капачките на резервоара за горивото, дали беше наред отделението за двигателите; дали върху перките не беше попаднал някакъв чужд материал. Добре ли бяха завинтени болтовете на колесниците; нормално ли бе налягането в гумите; в добро състояние ли бяха елероните, предкрилките и задкрилките, и кормилната вилка…
Накрая инспектира товарното отделение. Останалите членове на летищния персонал отидоха да проверят друг самолет, който се използваше за пренасяне на колети от различните области на Румъния и Орадея. След като пилотът получи разрешение за излитане, никой не забеляза, че мъжът в жълто-синята униформа остана вътре в самолета.
Чак когато машината набра височина, Янсън свали шушляковото инспекторско яке и се настани за пътуването. Летецът, който седеше до него, включи на автопилот и се обърна към своя стар приятел. Бяха минали две десетилетия, откакто Ник Милеску беше служил като военен летец в американските специални части, но обстоятелствата, при които се запознаха с Янсън, предопределиха изграждането на силна и трайна връзка на лоялност. Янсън не му обясни причината да прибегне до подобна хитрост, а Милеску не го попита. За него беше привилегия да услужи на Янсън по всякакъв начин. Това не компенсираше изцяло неговия дълг, но беше по-добро от нищо.
Никой от двамата не забеляза — нямаше как да забележат — мъжа с широкото лице в камиона за хранителни доставки, който киснеше на една от товарните рампи, и чийто напрегнат, бдителен поглед не съответстваше на отегчения и изтормозен вид, който си придаваше. Нямаше как да чуят, че мъжът звънна по клетъчния си телефон веднага щом самолетът излетя. Визуално идентифициране: потвърдено. _Плановете за полета: изпратени и уточнени. Дестинация: проверена._