— Ако ти се спи, зад нас има легло — уведоми Милеску Янсън. — Когато летим с помощник-пилот, го използваме понякога. От Орадея до „Дълес“ полетът е десет часа.
От „Дълес“ обаче щеше да стигне с кола за нула време при Дерек Колинс. Може би Джеси бе права, че той нямаше да си тръгне жив от срещата. Но беше риск, който се налагаше да поеме.
— Бих подремнал малко — призна Янсън.
— Тук сме само двамата с теб и няколко хиляди корпоративни документа. Не се задава буря, така че нищо няма да наруши съня ти. — Милеску се усмихна на своя стар приятел.
Янсън му върна усмивката. Пилотът нямаше представа колко грешеше.
Часовият от Виетконг сигурно си помисли тази сутрин, че американският пленник е умрял.
Янсън се беше отпуснал на земята с клюмнала в неестествено положение глава. Около носа и устата му кръжаха мухи без никаква реакция от страна на измършавелия затворник. Очите му бяха леко отворени, както беше виждал на много трупове. Дали недохранването и болестите не си бяха казали накрая думата?
Часовият отключи клетката и побутна силно затворника с крак. Никакъв отговор. Наведе се и попипа с ръка шията му.
Как само се шокира и ужаси, когато пленникът, тънък като вейка, внезапно обви с крака кръста му като в любовна прегръдка, измъкна пистолета от кобура му и го удари с дръжката по челото. Мъртвият беше възкръснал. Още веднъж, по-силно, той тресна оръжието върху черепа на часовия, който загуби съзнание. Янсън бързо се шмугна в джунглата. Изчисли, че разполага с около петнайсет минути преднина, преди да вдигнат тревога и да пуснат кучетата. Можеше пък кучетата да се затруднят да се движат из гъстата тропическа растителност като него самия в момента, макар да си прокарваше път с ножа и да се движеше като автомат. Чудеше се как въобще се движеше, как успяваше да се задържи на краката си, без да припадне, но умът му не искаше да признае физическата немощ.
Стъпка по стъпка…
Знаеше, че пленническият лагер на Виетконг се намира в района на Чи Чиен, в Южен Виетнам. Долината на юг гъмжеше от бунтовници. От друга страна, представляваше тясна ивица земя и разстоянието до границата с Лаос на запад и до морето на изток не надхвърляше повече от двайсет и пет километра. Трябваше да се добере до крайбрежието. Ако стигнеше до брега на Южнокитайско море, можеше и да се измъкне жив.
Можеше да стигне у дома.
Изстрел от далечината? Не беше свързан с него. Никой не идваше за него. Знаеше го.
Почвата под краката му започна да потъва по някое време на следващия ден, намираше се на брега на широка река. Започна да крачи в тинестата, топла като в баня вода и откри, че стигаше с крака дъното дори на най-дълбокото място. На половината път той забеляза виетнамско момче на отсрещния бряг. Янсън затвори очи уморено и когато ги отвори, видя, че момчето го нямаше.
Халюцинация? Да, вероятно беше така. Сигурно си е измислил момчето. А какво друго си въобразяваше? Наистина ли беше избягал или сънуваше, вероятно мозъкът му се разпадаше заедно с тялото му в мизерната клетка? Може би сънят беше единственото му бягство, на което някога ще се наслади — защо да свършва?
Воден стършел кацна на рамото му и го ужили. Заболя го, доста при това, но същевременно му донесе странно чувство на облекчение. Щом го заболя, значи не сънуваше. Отново затвори очи и ги отвори, погледна към брега на реката и видя двама мъже, не, трима, единият беше въоръжен с автомат АК-47 и изстреля в тинестата вода пред себе си предупредителен откос. Налегна го умора, сякаш го помете вълна, и той бавно вдигна ръце. В очите на стрелеца нямаше милост, нито любопитство, изглеждаше като земеделец, който е уловил плъх.
На кораба „Музеумбоот“ Джеси Кинкейд изглеждаше като всички останали пътници или поне така се надяваше. Както можеше да се очаква, корабът със стъклен покрив беше пълен с пасажери, които си бъбреха, мотаеха се и щракаха с видеокамерите, докато плаваха по калните канали на Амстердам. Стискаше в ръка шарената брошура за „Музеумбоот“, който „те отвежда до най-значимите музеи, търговски улици и места за отдих и забавления в центъра на Амстердам“. Кинкейд въобще не се интересуваше от пазаруване или музеи, разбира се, но тя забеляза, че маршрутът на кораба включваше и „Принсенграхт“. Какъв по-добър начин за наблюдение, без да те забележат, освен да се присъединиш към група хора, чието занимание бе наблюдението.
Корабът зави и къщата се показа: къщата със седемте еркерни прозореца, централата на фондация „Свобода“. Изглеждаше толкова безвредна и същевременно отблъскваща, сякаш беше залята с помия.