От време на време тя вдигаше пред очите си тридесет и пет милиметрова камера с увеличителни лещи, предназначена за аматьори ентусиасти. Това, разбира се, беше като за начало. Трябваше да измисли начин да стигне по-близо, без да я открият. Но за момента се налагаше да се задоволи с онова, което бе възможно.
Точно зад нея двама неконтролируеми тийнейджъри периодично я побутваха. Родителите им корейци изглеждаха изтощени до смърт. Майката държеше пазарска торба с изрисувани слънчогледи и сувенири от музея „Ван Гог“. Съпругът й със занесен поглед слушаше сказката на туристическия гид на корейски език. _Отляво виждате… Отдясно…_ Тийнейджърите, момче и момиче, непрекъснато се закачаха, побутваха се и периодично се блъскаха в нея. Извиняваха се, но техните хилещи се гласове звучаха най-малкото нахално. Родителите изглеждаха прекалено уморени, за да се чувстват неудобно. А децата небрежно пренебрегваха стрелкащите й погледи.
По едно време си помисли, че сбърка, като не се качи на кораба „Редери Лавърс“, който обещаваше на пасажерите си „незабравима любовна вечер с меню от пет ястия“. Перспективата не беше идеална за сама жена, но тя не знаеше, че е трябвало да избира дали да е прицел на непознати мъже или на непознати деца. Джеси фокусира отново погледа си през камерата.
Тя не виждаше мъжа, който се поотмести малко от позицията си върху високия покрив над „Принсенграхт“. Чакаше вече твърде дълго, непоносимо дълго, но вече имаше причина да смята, че не е било напразно. Да — ето там, в кораба със стъкления покрив. Тя беше. Нагласи оптичния мерник и всякакви подозрения отпаднаха.
Лицето на американката се виждаше съвсем ясно в обектива. Различаваше дори острата й кестенява коса, високите й скули, чувствените устни. Издиша половината въздух и задържа дъха си, когато кръстчетата на екранчето се застопориха върху горната част от тялото на жената.
Без да трепне, погали спусъка.
ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
На по-малко от час с кола от „Дълес“ Янсън караше по забутани, криволичещи пътища, които минаваха през най-спокойната част от източното крайбрежие. Измамно спокойна. Припомни си предупреждението на Джеси: „Ако Колинс те иска мъртъв, не разчитай да напуснеш компанията му жив.“ Джеси смяташе, че той поема голям риск, отивайки на среща със смъртен враг. Огромна ярост подтикваше Янсън към тази стъпка. Освен това Дерек Колинс издаваше заповеди, а не ги изпълняваше. Обратното би било под достойнството му. Никога не би изцапал ръцете си с дълги пръсти. Не и докато имаше кой да му върши мръсната работа.
Заливът Чесапийк обхващаше крайбрежна ивица с дължина две хиляди и двеста мили, дори още повече, ако се брояха и делтите на сто и петдесетте реки с техните скалисти заливчета и притоци. Самият залив беше плитък. Янсън беше чувал, че там живеят най-различни животински видове: воден плъх и нутрия, лебеди, гъски, патици, дори орел рибар. Голият орел пък обитаваше низините на окръг Дорчестър, подобно на големия рогат бухал. Изобилието от диви животни правеше района привлекателен за ловците.
Янсън също бе тръгнал на лов.
Мина през моста на река Чоптанк при Кеймбридж, излезе на път номер Тринайсет, после продължи на юг по друг мост и накрая по дългата ивица земя, вдадена в морето, известна като Фипс Айланд. Докато караше наетото камри по тесния път, виждаше водата през растителността на соленоводното мочурище и отражението на слънчевите лъчи върху повърхността й. Рибарски платноходи се носеха бавно из залива и дърпаха мрежите, заложени на син рак, херинга и скална риба.
След няколко мили по-надолу по пътя той навлезе в самия Фипс Айланд. Сега разбра защо Дерек Колинс бе избрал това място за вилата си, далеч от напрежението на Вашингтон. Макар да се намираше сравнително близо до Вашингтон, то бе усамотено и спокойно, а също и сигурно от гледна точка на разположението. Докато приближаваше крайморската вила на заместник държавния секретар, Янсън се чувстваше в опасност. Продълговатата и тясна ивица земя се свързваше с главния полуостров и правеше практически невъзможен тайния достъп по суша. Достъпът по море пък се възпрепятстваше от плиткостта на водата около сушата, част от която съвсем скоро беше погълната от ерозията. Дървените кейове за плавателни съдове продължаваха доста навътре, където дълбочината беше безопасна за навигация. Самата дължина на кейовете правеше уязвими потенциалните нарушители. Колинс бе избрал място, където природата предлагаше защита и нямаше нужда да разчита на електронни мерки за сигурност.