„Не разчитай да напуснеш срещата жив.“ Директорът на Консулски операции беше опасен и решителен човек. Янсън бе разбрал това от собствен опит. Е, така ставаха двама. Изпод гумите на седана хвърчеше мръсотия — морски пясък и засъхнала сол, — докато се носеше по светлосивия път, който се бе изпружил като кожа, от която току-що се бе освободила змия. Дали Колинс щеше да направи опит да го убие, преди да разговарят? Като нищо, ако сметнеше, че Янсън е смъртна заплаха за него. По-вероятно бе да извика подкрепление от базата „Оушиейна“ на Военноморската авиация край Вирджиния Бийч. Те можеха да пратят двойка хеликоптери Х-3 „Сий Кинг“ до Фипс Айланд за петнайсет минути, а ескадрила от Ф-18 „Хорнет“ щеше да пристигне още по-бързо.
Но най-важните фактори бяха психологически, а не технически. Дерек Колинс беше стратег. Така Янсън наричаше хората като него, които се изтягаха удобно в кабинетите си с климатици, докато изпращаха подчинените си на мисии, обречени на неуспех, в хода на някаква шахматна партия, която наричаха стратегия. Местиш една пешка, взимаш една пешка. В представите на мъже като Колинс „човешките ресурси“ се свеждаха до пешки. Янсън беше изцапал ръцете си с кръвта на петима бивши агенти от Консулски операции, а сега му предстоеше да се сблъска с човека, който ги бе наел, обучил, направлявал и ръководил, човека, който искаше да контролира съдбата му, все едно че той беше дървена фигурка върху шахматна дъска.
Да, Колинс бе решителен. Но и Янсън не му отстъпваше, при това го ненавиждаше с цялото си сърце и душа. Той напусна Консулски операции именно заради Колинс. Твърдоглав, коравосърдечен кучи син, Дерек Колинс имаше едно голямо предимство: съзнаваше какво представлява и не си правеше почти никакви илюзии. Беше изкусен бюрократ и политик, коварно копеле, което не се спираше пред нищо. Хора като него винаги процъфтяваха в каменната джунгла, която представляваше столицата. Янсън се дразнеше най-много от самодоволната му увереност, че целта винаги оправдава средствата. Янсън бе свидетел докъде можеше да доведе това, сам го бе изпитал на гърба си, и направо му призляваше.
Спря колата встрани от пътя, набутвайки я в къпиновите храсталаци и блатни върби. Остатъка от една миля щеше да извърви пеша. Ако информаторите на Джеси се окажеха благонадеждни, Колинс трябваше да е сам във вилата си. Вдовец, Колинс бе свикнал да живее сам, но имаше и още нещо — беше неконтактно копеле, макар да притежаваше невероятни умения да създава контакти.
Янсън мина през крайбрежната трева и тръгна по самата брегова линия, назъбена и изгоряла от слънцето ивица от скали и изпочупени мидени черупки. Обувките му бяха с дебели подметки, но той стъпваше внимателно и се мъчеше да не вдига шум. Вилата на Колинс беше построена в ниското, което я правеше неуловима за погледите на хора с неприятелски намерения. По същата причина обаче, докато вървеше по бреговата ивица, Янсън оставаше незабележим за хората вътре.
Слънцето прежуряше врата му, а бялата му памучна риза бе подгизнала от пот и от солените пръски, които бризът разнасяше. Периодично, когато отливът намаляваше равнището на водата, забелязваше силуета на сложната плетеница от мрежести заграждения на късо разстояние от брега, които се задържаха на повърхността с помощта на малки шамандурки. Мерките за сигурност бяха дискретни, но не биваше да се омаловажават, тъй като без съмнение загражденията бяха снабдени със сензори. Достъпът откъм морето беше невъзможен, без да се задейства алармената система.
Дочу тежки стъпки върху дъсчената скара на около пет метра от него. Там земята оформяше нещо като корона към най-високата част на плажа. Видя млад мъж в зелено-черен камуфлаж, с натъпкани в кубинките панталони и колан за оръжие. Беше от националната гвардия, ако се съдеше по униформата. Подметките му се бяха отпечатали върху дъсчената пътека на плажа като татуировка. Беше охранител, който си вършеше работата, а не човек, разтревожен от присъствието на нарушител.
Янсън продължи да крачи тихо по мокрия пясък на брега.
— Ей, ти! — младият часови го бе забелязал и отиваше към него. — Не видя ли знаците? Нямаш право да влизаш тук. Риболовът е забранен, също събирането на миди и тям подобни.
Лицето на мъжа бе зачервено от слънцето. Явно отскоро служеше тук и все още не бе свикнал с дългото излагане на атмосферните въздействия.
Янсън се обърна, погледна го и се прегърби леко, за да изглежда по-стар и по-смачкан. Местен морски човек. Как би реагирал тукашен? Припомни си разговори отпреди години с един от тях, рибар.
— Имаш ли представа кой съм, млади човече? — Янсън се бе смръщил и говореше с леко треперещ глас, който намекваше за старческа немощ, и с характерния за източното крайбрежие акцент. — Аз и семейството ми живеем тук от времето, когато ти си ходел прав под масата. Тук съм преживял и тежки, и добри времена. Крайбрежието тук е публична собственост. Снаха ми е от пет години в Комисията по културно наследство на източния бряг. И ти искаш да ми кажеш, че аз не мога да ходя където законът ми позволява? Знам си правата.