Войничето се нацупи, но му стана забавно от бръщолевенето на стария морски вълк, а и не беше недоволен, че то поразсея за малко скуката от висенето. Но не отстъпи.
— Фактът остава. Достъпът до района е забранен и има най-малко десет табелки, на които го пише.
— Искам да знаеш, че моите предци са били тук още докато юнионистките войски са се намирали в Солсбъри, и че…
— Слушай, татенце — прекъсна го войничето, почесвайки се по зачервения нос, — ако трябва, ще ти закарам задника до федералния затвор с насочено оръжие — младежът му препречи пътя. — Ако имаш оплаквания, пиши до конгресмена си — той изпъчи гърди и сложи ръка върху кобура на хълбока си.
— Я се погледни колко си застрелян, бе — Янсън махна пренебрежително с ръка, показвайки, че не го е страх. — Вие, парковите надзорници, не можете да различите пръчка от дърво.
— Паркови надзорници? — изсумтя войникът, клатейки глава. — Мислиш, че сме паркови надзорници?
Внезапно Янсън се нахвърли върху него, изви дясната му ръка пред устата, а лявата зад врата. Паднаха на земята, звукът от тупването се заглуши от пясъка. Скърцането се загуби сред крясъците на чайките и шумоленето на вълните. Още преди да се изтърколят долу, Янсън успя да промуши ръката си в кобура и да измъкне пистолета М9.
— Никой не си пада по умните задници — каза той тихо, вече без акцент и притискайки беретата М9 към трахеята му. Очите на младежа се разшириха от ужас. — Получаваш нова заповед и ще е най-добре да се подчиниш. Само един звук и си мъртъв, новобранец.
С бързи движения Янсън свали колана на войника и върза с него китките и глезените му. После раздра няколко ивици от камуфлажната риза и ги пъхна в устата му, най-накрая подсигури запушкалката с връзките от кубинките на войника. Прибра в джоба си пистолета и радиостанцията „Моторола“, повдигна на ръце младежа и го скри в един от храстите.
Янсън продължи напред, а когато плажът свърши, тръгна през тревата. Трябваше да има поне още един патрул — явно вилата на заместник държавния секретар се използваше за представителни цели, — но пък с помощта на радиостанцията „Моторола“ Т6220 сигурно щеше да разбере, ако откриеха някакви нередности.
След пет минути на бърз ход Янсън стигна до южната страна на пясъчна дюна с рядка трева, но вилата още не се виждаше. Вървежът му се забави, тъй като обувките му започнаха да затъват в мекия пясък. Добре, че оставаше малко.
Огледа се отново и забеляза спокойните води на залива Чесапийк — подвеждащо спокойни, тъй като в тях кипеше невидим живот. В далечината, на няколко мили на юг, се виждаха очертанията на остров Танджайър. През 1812 година по време на единствената в историята на страната война, когато чужди войски са стъпвали на територията на САЩ, той е бил база за британски операции. Корабостроителниците на Сейнт Майкълс бяха наблизо, край пристанището кръстосваха ветроходи. Янсън си спомни част от историческите събития. Именно в Сейнт Майкълс беше извършена една от най-големите хитрости във военното дело през деветнайсети век. Чувайки за предстоящата британска атака, жителите от околността запалили фенерите си високо по дърветата. Британците стреляли срещу града, но били заблудени от светлините и се прицелили прекалено високо. Снарядите им отишли напразно, отнасяйки само върховете на дърветата.
Такова бе източното крайбрежие: ведрината прикриваше толкова много кръв. Три века на конфликти и на спокойствие. Много подходящо място бе избрал Дерек Колинс за вилата си.
— Съпругата ми Джанис много обичаше това място. — Познатият глас прозвуча изненадващо и Янсън се обърна, за да види Колинс.
Янсън сложи пръста си върху спусъка на пистолета М9 в джоба, за да изпробва напрежението, докато се взираше в своя враг.
Единствено облеклото на висшия чиновник беше необичайно. Вместо в тъмносиния или бежовокафяв костюм Дерек беше облечен в зелени панталони, шарена риза и мокасини — като за уикенд.
— Поставяше статива си там, където си ти в момента, изваждаше водните бои и се опитваше да хване светлината. Тя винаги казваше, че се опитва да хване светлината. — Очите му бяха замъглени, обичайният хищен и пресметлив поглед беше заменен с мрачно и уморено изражение. — Страдаше от полицитемия. Нали знаеш какво е, а може би не знаеш. Заболяване на гръбначния мозък, вследствие на което се произвеждат твърде много кръвни клетки. Джанис беше втората ми жена, предполагам знаеш. Ново начало и неща от тоя род. Няколко години след женитбата тя започна да получава сърбежи след гореща баня и това бе един от първите симптоми. Не е ли странно? Прогресираше бавно, но накрая дойдоха главоболието, сънливостта и чувството на немощ. Тогава й поставиха диагнозата. Към края повечето време прекарваше тук, на Фипс. Непрекъснато седеше пред статива и се опитваше да нарисува с акварелите си залеза. Бореше се с цветовете. Често казваше, че й изглеждат кървави. Сякаш нещо вътре в нея се мъчеше яростно да излезе. — Колинс стоеше само на десет крачки от Янсън, но гласът му се чуваше отдалеч. Беше с ръце в джобовете и наблюдаваше притъмняващия залив. — Тя обичаше да гледа също птиците. Не смяташе, че може да ги нарисува, но все пак ги наблюдаваше. Виждаш ли оная там, на портокаловото дърво? Перленосиво, бяло отстрани, черна маска като домино около очите?