Беше с размерите на червеношийка и скачаше от едно клонче на друго.
— Морска сврака — каза Колинс. — Една от местните видове птици. Смяташе, че е красива. _Lanius Ludovicianus._
— По-известна като сврака месар.
Птицата изпя своята песен от два тона.
— Може да мисли, знаеш ли? — продължи Колинс. — Необикновена е, защото ловува други птици. Но само гледай. Въобще няма нокти. Това е най-забавното. Тя използва околната среда — подмамва плячката си на трън или бодлива тел, преди да я разкъса. Не се нуждае от големи нокти. Знае, че светът е пълен с изкуствени нокти. Използва подръчни средства.
Птицата издаде остър писък и отлетя.
Колинс се обърна и погледна Янсън.
— Защо не влезем вътре?
— Няма ли да ме претърсиш? — попита Янсън с безразличен тон. Той бе учуден от това, че Колинс изглежда толкова спокоен, но се опитваше да не му отстъпва. — Да ме претърсиш за оръжие?
Колинс се засмя и за миг наруши официалностите.
— Янсън, ти самият си оръжие — каза той. — Какво мога да направя? Да ти отрежа крайниците и да те сложа във витрина ли? — Поклати глава. — Забравяш колко добре те познавам. Освен това стоя срещу човек, който си е напъхал ръцете в сакото и тази издутина на четирийсет сантиметра под рамото е най-вероятно пистолет, насочен срещу мен. Предполагам, че си го отнел от Амброуз. Младо момче, прилично обучено, но не е най-острият нож в чекмеджето.
Янсън не отговори нищо, но не свали пръст от спусъка. Куршумът щеше да излезе съвсем лесно през плата на сакото му. Колинс бе на едно дръпване с пръст от смъртта и бе наясно с това.
— Ела — каза той. — Ще вървим заедно. Ще бъдем миролюбива двойка, свързана чрез уязвимост. Двоен пример за взаимно гарантирана гибел и за успокоението, което може да донесе балансът на страха.
Янсън си замълча. Колинс не беше оперативен агент, но не беше по-малко смъртоносен, макар и по косвен начин. Затътриха се заедно по дъсчената пътека от излъскан потъмнял кедър и влязоха в къщата. Беше класическа морска вила от началото на двайсети век с малки спални на втория етаж. Нищо не привличаше вниманието, поне не от пръв поглед.
— Вилата ти е подсигурена с федерална охрана — каза Янсън. — Добър ход.
— Да, обект с подсигурена охрана клас „А“ — четири е целият код. След издънката с Джон Дойч никой не желае да бъде сгащен, докато си е занесъл работа вкъщи и е заредил секретни файлове на персоналния си компютър в спалнята. Затова реших да превърна къщата в офис.
— Това обяснява охраната от Националната гвардия.
— Две хлапета патрулират в района. Днес следобед са дежурни Амброуз и Бамфорд. Внимават никой да не лови риба, където не му е мястото, общо взето, това им е работата през повечето време.
— Тук си съвсем сам, така ли?
Колинс се усмихна мрачно.
— Подозрителен човек би възприел въпроса като заплаха. — Той отиде до кухнята, която блестеше с долапи от неръждаем метал и супермодерни уреди. — Но, да, предпочитам да съм сам. Така мисля по-добре.
— От собствен опит знам, че колкото повече мислят хората като теб, толкова повече неприятности създават — заяде се Янсън.
Беретата все още беше в дясната му ръка, а пръстът — на спусъка.
Когато Колинс се скри зад отдушника на готварската печка „Викинг“, Янсън смени местоположението си. Колинс никъде не можеше да се скрие от деветмилиметровия пистолет в ръката му.
Сега Колинс поднесе черно кафе на Янсън. Движенията му бяха премерени, така че да не носят заплаха. Чаша с гореща течност можеше да бъде оръжие. Той внимаваше посетителят му да не си извади грешния извод, че се кани да плисне кафето в лицето му, а той съответно да предприеме контрамерки. По такъв начин се отнасяше с уважение към госта си и си спестяваше евентуално насилие. Колинс се бе издигнал през десетилетията до върховете на една от елитните разузнавателни служби, без дори да си нарани пръста. Явно се стараеше да не наруши това правило.