— Когато Джанис подреди всичко това — Колинс показа с ръка мебелировката, — доколкото си спомням, го нарече „приятно кътче“. Кът за вечеря или за закуска или нещо от тоя род. — Настаниха се заедно пред плота от черен полиран гранит върху високи метални столове с кожени седалки. Колинс отпи от кафето. — Суперавтоматичната кафеварка „Фийма“ на Джанис. Измишльотина от неръждаем метал с мощност, по-голяма от мощността на лунния модул, и всичко това изчислено за направата на две чаши кафе. Нямаш ли чувството, че Пентагонът има пръст в тая работа? — През големите слънчеви очила светлосивите му очи изглеждаха едновременно питащи и весели. — Вероятно си задаваш въпроса защо не те помолих да махнеш пистолета. В подобни ситуации хората обикновено казват: „Махни пистолета и да поговорим“, нещо такова.
— Винаги искаш да си умникът в класа, нали?
Погледът на Янсън беше напрегнат, докато отпиваше кафе. Колинс се бе погрижил да налее кафето пред очите му, за да не би да си помисли, че е добавил вътре алкохол или отрова. По същата причина, когато остави чашите върху плота, изчака Янсън сам да избере едната. Янсън трябваше да признае, че действията на бюрократа бяха изчислени до последната подробност, за да разсеят всяка проява на параноя от страна на бившия му подчинен.
Колинс не обърна внимание на язвителната забележка.
— Истината е, че като държиш пистолета насочен срещу мен, ще се чувстваш по-спокоен. Убеден съм, че това ще ти действа много по-успокоително от всяка дума, която аз бих могъл да изрека. Съответно така се намалява вероятността да действаш грубо — той вдигна рамене. — Както виждаш, споделям с теб тактиката си. Колкото по-откровени сме един с друг, толкова по-спокоен ще се чувстваш.
— Интересен начин на мислене — измърмори Янсън.
Заместник държавният секретар явно бе решил, че е по-вероятно да се отърве от телесни повреди, като даде да се разбере ясно и недвусмислено, че животът му е в ръцете на агента. _Ако можеш да ме убиеш, защо да ме нараняваш_ — това бе логиката, която Колинс следваше.
— В събота си позволявам по едно ирландско — каза Колинс и си наля бърбън в чашата с кафето — Искаш ли? — Янсън се намръщи и Колинс продължи: — Знам. Ти си на работа, нали така?
Той си сложи също малко сметана.
— Винаги е на твоята, а?
Колинс пусна смирена полуусмивка.
— Свраката, която видяхме преди малко, всъщност е ястреб, който се мисли за пойна птичка. Смятам, че и двамата не сме забравили един предишен разговор в тоя дух. Един от разпитите при напускането ти. Казах ти, че си ястреб. Не пожела да чуеш. Мисля, че ти се бе приискало да станеш пойна птичка. Но никога не си бил и няма да бъдеш. Ти си ястреб, Янсън, защото това е в природата ти. Същото като при свраката. — Отпи от чашата. — Един ден идвам тук и заварвам Джанис пред статива й, опитва се да рисува. Тя плачеше. Хълцаше. Помислих си, всъщност не знам какво си помислих. Оказа се, че въпросната пойна птичка, тя така си мислеше за нея, примамила малко птиче върху един от бодливите храсти и го зарязала там да виси. По-късно се върнала и започнала да го разкъсва с клюна си. Птицата месар направила онова, което прави една птица месар, от клюна й капела червена кръв от плътта на друга птица. За нея е било ужасна гледка, покъртителна. Нещо като предателство. Някак си тя не можеше да се примири със закона на природата. Възприемаше света по друг начин. Какво можех да й кажа? Че ястреб, който пее, си остава ястреб.
— А може да е и двете, Дерек. Не пойна птица, която претендира, че е ястреб, а ястреб, който е също и пойна птица. Пойна птица, която се превръща в ястреб, когато е наложително. Защо трябва да избираме?
— Защото трябва. — Той блъсна чашата си върху гранитния плот и дрънченето на дебела керамика върху камък подчерта промяната в тона му. — Ти също трябва да избираш. На чия страна си?
— А ти на чия страна си?
— Никога не съм се променял — отговори Колинс.
— Опита се да ме убиеш.
Колинс поклати глава:
— Е, и да, и не — каза той, а равнодушието му обърка Янсън още повече, отколкото ако бе започнал да отрича.
Никакво ежене, никакво оправдаване. По същия начин Колинс щеше да обсъжда факторите, допринасящи за ерозията на брега.
— Радвам се, че си толкова мек — каза Янсън с леден глас. — Петима от убийците ти приключиха кариерата си в долината на Тиса, но не изглеждаха така философски настроени.