— Не са били моите — отговори Колинс. — Виж, това наистина е странно.
— Не искам да се чувстваш задължен да ми даваш обяснения — Янсън говореше със смразяваща ярост — за Питър Новак. За мен. За причините, поради които искаш да ме убият.
— Виж, беше грешка, че изпратихме хората от „Ламбда“, и се чувстваме ужасно заради заповедта за ликвидиране на всяка цена. Грешка, грешка, грешка. Но на каквито и вражески действия да си се натъкнал в Унгария, те не са от нас. Само веднъж го направихме. Това е всичко, което мога да ти кажа.
— Значи да смятам, че всичко е пито-платено — каза Янсън саркастично.
Колинс си свали очилата и примигна няколко пъти.
— Не ме разбирай погрешно. Сигурен съм, че бихме постъпили отново така. Виж, аз не съм издал заповедта, просто не й се противопоставих. Всички оперативни служби — да не говорим за шпионите от ЦРУ и другите агенции — сметнаха, че си станал предател, че си взел подкуп от шестнайсет милиона и прочие. Искам да кажа, че доказателствата бяха ясни като бял ден. За известно време и аз мислех така.
— След това си размислил.
— Само че не можех да отменя заповедта, без да дам обяснения. В противен случай хората ще си помислят, че или аз съм загубил, или че някой ме е подкупил. Не може да стане, без да се компрометира тайна от най-висш порядък. Тайна, която при никакви обстоятелства не бива да се компрометира. Ти едва ли ще можеш да погледнеш обективно на подобно съображение, тъй като става дума за собствения ти живот… Но моята работа е свързана с приоритетите, а когато има приоритети, си принуден да правиш жертви.
— Жертви? — прекъсна го Янсън с присмехулен тон. — Искаш да кажеш, че се налага да пожертваш мен. Че аз съм проклетата жертва. — Той се наведе напред, а лицето му се бе изкривило от гняв.
— Можеш да отместиш клюна си от разкъсаната ми плът. Аз не споря.
— Смяташ ли, че аз съм убил Питър Новак?
— Знам, че не си.
— Нека да ти задам простичък въпрос — започна Янсън. — Питър Новак мъртъв ли е?
Колинс въздъхна.
— Отново отговорът ми е и да, и не.
— Мамка му! — избухна Янсън. — Искам отговор.
— Казвай — прекъсна го Колинс. — Или да перефразирам: питай.
— Да започнем с едно мое смущаващо откритие. Проучих десетки снимки на Питър Новак в най-големи подробности. Нямам намерение да интерпретирам данните, а само да ти ги съобщя. Имаше разнобой, незначителен, но подлежащ на измерване, имам предвид във физическите размери. Съотношението между дължините на пръстите, между трапецовидната кост и лопатката. Дължината на ръката. Разстоянието между брадичката и адамовата ябълка.
— Изводът: на снимките не се вижда един и същи човек.
— Посетих родното му място. Имало е Питър Новак, син на Янош и Илона Ференци-Новак. Умрял е пет години след като се е родил, през 1942 година.
Колинс кимна и отново липсата на реакция беше по-смразяваща, отколкото би била каквато и да е реакция.
— Отлична работа, Янсън.
— Кажи ми истината — настоя Янсън. — Не съм луд. _Видях с очите си един човек да загива._
— Така е — отвърна Колинс.
— Не кой да е човек. Става дума за Питър Новак — жива легенда.
— Бинго! — Колинс цъкна с език. — Сам го каза. Жива легенда.
Янсън усети как му се свива стомахът. Жива легенда. Измислена от служители на разузнаването.
_Питър Новак беше легенда на службите._
ТРИДЕСЕТА ГЛАВА
Колинс се изхлузи от стола и се изправи.
— Искам да ти покажа нещо.
Заведе го до кабинета си, който гледаше към залива. Върху груби дървени лавици бяха наредени стари копия на „Лекции по разузнаване“, секретно списание на американските тайни служби. Монографии за международни конфликти бяха мушнати между популярни романи и разръфани книжки на списание „Форин Афеърс“. Компютърна система „Сън Майкросистемс Ултра СПАРК“ беше свързана към цяла редица сървъри.
— Помниш ли „Вълшебникът от Оз“? Обзалагам се, че са те питали за него, докато си бил в плен. Предполагам, че северновиетнамците са били обсебени от американската попкултура.
— Не им се уреди — отбеляза Янсън.
— Разбира се, ти си бил твърд като задник и не си проронил нито дума. Не си искал да застрашиш националната сигурност по този начин… Извинявай. Това беше глупаво. Има едно нещо, което ни отличава. Каквото и да се случи, ти ще си останеш герой от войната, а аз винаги ще си бъда цивилна писарушка, а според някои хора това те издига над мен. Иронията е, че между тези хора съм и аз. Завиждам ти. Аз съм от ония, дето винаги им се е искало да са страдали, без да се подлагат на страдания. Същото като да ти се иска да си написал книга, но да не ти се налага да пишеш.