Янсън впери очи в очите на Колинс.
— Малките жертви в името на голямото добро, нали? Не, Колинс, нямам намерение да участвам в програмата ви. Не и във вашата програма. Знаеш ли, Колинс? Ти не си нито пойна птичка, нито ястреб. Ти си змия и винаги си бил.
Янсън погледна към Джеси Кинкейд в лодката, видя как бризът рошеше косата й и изведнъж усети, че сърцето му ще се пръсне. Вероятно Колинс казваше истината, а можеше и да лъже. Единствената истина обаче бе, че Янсън не му вярваше. _Има много неща, които трябва да узнаеш. Ела с мен._ По този начин Колинс искаше да го примами към смъртта му.
Янсън отново погледна към тихо бръмчащата моторна лодка на десет метра от брега. Изборът не беше труден. Внезапно той тръгна към плажа, без да поглежда назад, потопи се във водата и заплува към Джеси и лодката. Водата нахлу под дрехите му и охлади тялото му.
Когато се изкачи в лодката, Джеси се протегна към него и хвана ръката му.
— Ей, мислех, че си в Амстердам — каза Янсън.
— Да кажем, че ми омръзна. Особено след като две хлапета едва не ме събориха от кораба, но така ми спасиха живота.
— Разказвай.
— Дълга история. По-късно.
Той я прегърна и почувства топлината й с тялото си.
— Добре, въпросите ми може да почакат. Ти сигурно също имаш въпроси.
— Ще започна с един от тях — каза тя. — Партньори ли сме?
Той я притисна силно към себе си.
— Партньори сме.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
ТРИЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
— Ти нищо не разбираш — каза куриерът, хърбав младеж в края на двайсетте си години, с ромбоидни очила без рамки. — Може да си загубя работата заради това и да ме дадат под съд. — Той посочи значката върху тъмносиньото си сако с красиво изписаното лого на своята компания: „Каслън Куриърс“, изключително скъпа, престижна и сигурна куриерска служба, на която определени лица и корпорации поверяваха секретни документи. Нейната репутация за безпогрешна благонадеждност и дискретност й бяха спечелили доверието на специалната й клиентела. — Тия братлета не се шегуват.
Седеше на малка маса в „Старбъкс“ на ъгъла на Трийсет и девета улица и „Бродуей“ в Манхатън, а мъжът с посивяла коса, който се присъедини към него, настояваше учтиво. Обясни, че бил старши служител във фондация „Свобода“, а жена му работела в нейния офис в Манхатън. Молбата му наистина била нередна, но не знаел какво друго да направи. Имал основания да подозира, че жена му получавала пратки от ухажор.
— А аз дори не знам кой е тоя тип.
Куриерът се чувстваше видимо все по-неловко, докато Янсън не започна да вади стотачки. Когато банкнотите станаха двайсет, очите на куриера се оживиха под очилата.
— Около шейсет на сто от времето си прекарвам на път и разбирам много добре причината, поради която тя кръшка — заобяснява мъжът с посивялата коса. — Но не мога да се преборя с някого, когото не познавам, схващаш ли? А тя няма да си признае. Виждам, че получава малки подаръци, а твърди, че сама си ги купува. Но аз много добре знам за какво става дума. Това не са неща, които човек купува сам. Това са неща, които един мъж подарява на жена. Самият аз съм го правил. Съвсем не искам да кажа, че съм изряден или нещо такова. Но искам двамата с жена ми да си изясним отношенията. Виж, не мога дори да повярвам, че правя това, което правя в момента. Не съм такъв човек, повярвай ми.
Куриерът кимна съчувствено и после си погледна часовника.
— Знаеш ли, това, което ти казах за съдебното преследване, е самата истина. Предупреждават ни още като постъпим на работа по десетки начини. Подписваме разни договори и декларации и ако те хванат в нарушение, ти изпържват задника.
Богатият рогоносец се държеше на положение и беше много внимателен.
— Няма да разберат. Не те карам да свиеш нещо или да направиш нещо лошо. Всичко, което искам от теб, е да погледна фактурите. Не да ги получа, а само да ги видя. И ако открия нещо, ако тоя тип е онзи, когото подозирам, никой никога няма да научи как съм разбрал. Но те умолявам да ни дадеш на двамата с Марта още един шанс. А това е единственият начин.