Куриерът кимна енергично.
— Ако не тръгна веднага, ще изостана с графика. Какво ще кажеш да се срещнем в преддверието на „Сони“ на Петдесет и пета и „Медисън“ след четири часа?
— Постъпваш правилно, приятел — увери го мъжът разпалено, без да спомене за двете хилядарки, които даде като подкуп на куриера. Щеше да е под достойнството и на двамата.
След няколко часа в преддверието на „Сони“, седнал върху тръбен стол близо до циментов фонтан, той най-после можа да прегледа фактурите. Оказа се, че е бил прекален оптимист. На доставките не бяха отбелязани адресите на изпращачите, а само пощенските кодове. Но той продължи да упорства, търсейки някакъв модел. Имаше десетки пратки, които пристигаха в повечето случаи от очаквани места — градовете, в които фондация „Свобода“ имаше клонове. Но няколко пакета бяха адресирани до Марта Ланг от място, което нищо не му говореше. Защо ли „Каслън Куриърс“ доставяха редовно пратки от малко градче в планината Блу Ридж?
— Да — сподели той с погребален тон с куриера. — Точно както предполагах. — Огледа разсеяно мястото — градски терариум с растителност и вяли водопади, аранжирани в остъклено „публично пространство“, за което явно някоя от комисиите по благоустройството беше настояла, за да разреши повече етажи. — Уж ми се кълнеше, че са скъсали, но очевидно е било за кратко и сега са подновили връзката си. Е, както изглежда, ще трябва да се върнем към семейните консултации.
С опечалено изражение Пол Янсън подаде ръка, а в дланта му имаше още една пачка банкноти с голям номинал. Куриерът я пое с готовност.
— Съчувствам ти, човече — каза му той.
Малко допълнително проучване — няколко часа в обществената библиотека в Ню Йорк, свърши работа. Милингтън, щата Вирджиния, се оказа най-близкото селище до огромно живописно имение, построено от Джон Винсънт Астър през 1890 година, място, което с няколко допълнителни архитектурни намеси съперничеше по елегантност и изпипаност до най-малката подробност на легендарното имение в Балтимор. Някъде през петдесетте години негов собственик беше станал Морис Хемпъл, таен магнат от Южна Африка, до смъртта му. А сега кой ли беше собственикът? Кой ли живееше в него?
Налагаше се едно-единствено заключение — човекът, известен на света като Питър Новак. Сигурен факт? Съвсем не. И все пак имаше логика в предположенията, които насочиха вниманието му към това отдалечено място. Ако този последен оцелял „Новак“ все още управляваше империята си, той трябваше да поддържа връзка със заместниците си. Хора като Марта Ланг. Планът на Янсън предвиждаше проникване в каналите за връзка. Ако проследеше отделните нишки в мрежата, можеше да стигне и до паяка.
След като прекара следващата сутрин на път, Янсън започна силно да се съмнява в предположенията си. Възможно ли бе да е толкова лесно? Опънатите му нерви съвсем не се отпуснаха от монотонното шофиране. През по-голямата част от пътя поддържаше постоянна скорост, избягвайки шосетата с бариери за събиране на такси, отбелязани със знак „Шосе Клас А“. Караше по страничните пътища, които опасваха като мрежа Блу Ридж и приличаха на реки, прокарани от човешка ръка. Зелените земеделски площи отстъпиха място на синкавозелени гледки с издигащи се хълмове, хребети и падини зад хоризонта. Разположени откъм безветрената страна, образите пред очите му се отличаваха с банална красота. Изпочупени предпазни парапети ограждаха местата с оголени сиви скали, покрити с мъх. Самият път беше неравен, с дупки, запълнени грубо с черен асфалт, със зигзагообразни следи от спирачки, прекъснати бели линии, на места изтрити от пороите.
На няколко мили след изхода от къмпинга Янсън видя отбивка, а табелката му показа, че води към градчето Кастълтън. Той знаеше, че Милингтън е малко по-нататък. „Гараж Джед Сипърли — Купете си следващата кола от тук“ — гласеше надписът пред крайпътен гараж. Беше изписан с бяла и синя автомобилна боя върху метална табела, закачена върху висок стълб. По ъглите тук-таме имаше следи от ръжда. Янсън спря на паркинга.
За втори път, откакто тръгна на път, щеше да смени колата. В Мериленд си купи последен модел „Алтима“ направо от собственика. Смяната на превозните средства беше стандартна процедура по време на дълги пътувания. Беше сигурен, че не го следяха, но винаги имаше възможност да го наблюдават отдалече — пасивна система за наблюдение, при която агентите имаха задължението само да отбелязват местонахождението на обекта, а не да го следват по петите. Млада жена с ловджийска пушка, която пътуваше в джип „Дожд“, отмести за миг поглед от вестника си към регистрационните табели. Дебел мъж беше спрял прегрелия си автомобил край шосето, явно чакаше пътна помощ. Беше сигурен, че бяха случайни хора, но никога нямаше гаранции. Наблюдението отдалече, без да е кой знае колко ефективно, имаше предимството, че трудно може да се установи. Така че периодично се налагаше да сменя автомобилите. Ако някой следеше маршрута му, това щеше да го затрудни.