Янсън се направи на благодарен за това, че търговецът го оскуба, като му пробута раздрънкана таврия срещу чисто нов модел алтима и на всичкото отгоре го накара да доплати още четиристотин долара.
— Много изгодна сделка — увери го Джед Сипърли. — Просто имам слабост към алтимата, като Бъч към своята кукла. Неразумно е, но в любовта няма разум, нали така? Идваш тук с една от тях, а аз те пускам с една от най-хубавите си коли в гаража. След това всички ще ми кажат: „Джед, ти си луд. Това японско тенеке не струва дори колкото купето на таврията.“ Е, сигурно съм луд — Той мигна малко пресилено. — Давай да сключваме сделката, докато не съм си променил мнението. Или ще съжаляваш.
— Благодаря ти, много си щедър — каза Янсън.
— Чуй какво ще ти река — продължи търговецът, подписвайки квитанцията, — даваш ми една петачка и можеш да вземеш проклетото куче — След което се заля от смях. — Или може би аз трябва да ти платя да ме отървеш от него.
Янсън се усмихна и докато влизаше в седемгодишната таврия, чу съскащия звук от отварянето на нова бутилка „Будвайзер“ — този път за отпразнуване на сделката.
Съмненията, които Янсън изпитваше, се засилиха, след като пристигна. Районът около Милингтън беше неравен, безличен и лишен от красота. Въобще не приличаше на място, което милиардер би избрал за къща в провинцията.
По на север имаше още градове, като например Литъл Вашингтон, встрани от шосе Двеста и единайсет, където туризмът се бе превърнал в основен поминък. Това бяха селища музеи, селища, чиито белосани селскостопански сгради бяха натъпкани с двойно маркирани порцеланови съдове от „колониално време“, „автентични“ кани за мляко и стъкленици, както и с „местни“ свещници, произведени във фабрика в Трентън. Фермите бяха превърнати в ресторанти с безбожни цени. Дъщерите на дървосекачи и фермери, онези, които все още не се бяха изселили, облечени в дантелени рокли от „колониалната епоха“, посрещаха посетителите с думите: „Казвам се Линда, тази вечер ще бъда вашата сервитьорка.“ Местните поздравяваха туристите със заучени усмивки и сърдечност, които се подхранваха от тяхната алчност. _Какво мога да направя за вас?_
Модата на екотуризма още не бе достигнала до Милингтън. На Янсън не му трябваше много време, за да обиколи мястото. Макар че трудно можеше да се определи като нещо по-различно от село, беше твърде истинско, за да е живописно. Разположено върху скалистия склон на планината Смит, то гледаше на природата като на нещо, което трябва да бъде победено, а не пакетирано и продадено срещу естетическата му стойност. Никой в околността не предлагаше легла и закуска. Най-близките мотели бяха обичайните дървени бунгала от народен тип, които се обслужваха главно от имигранти от индийския субконтинент. Клиентелата им се състоеше главно от шофьори на тирове, които се отбиваха за по една нощ. Тук никой не търсеше да наеме помещение за „конференция на бизнесмени“. Беше селище, където в десет часа всички гасяха лампите. Единствените светлини, които се виждаха, идваха откъм долината на десетки мили по-надолу, където град Монтвейл блестеше като лъскава и развратна метрополия. Най-големият работодател тук беше бивша хартиена фабрика, която сега произвеждаше стъклени тухли и като допълнителен бизнес преработваше нерафинирани минерални отпадъци. Десетина мъже прекарваха работното си време в духане на поташ. Малко по-далеч имаше още една, по-малка фабрика, специализирана в декоративна дърворезба. Закусвалнята в центъра, на ъгъла на улиците „Мейн“ и „Пембълтън“, предлагаше яйца, пържени картофи и кафе през целия ден, а ако човек си поръчаше и трите неща наведнъж, му се полагаше безплатен доматен или портокалов сок, макар и в малка чашка. Към бензиностанцията имаше павилион, по чиито рафтове бяха наредени опакованите в целофан закуски, предлагани по всички пътища на САЩ. Горчицата в местната бакалия беше два вида — жълта френска и кафява холандска. Нищо едрозърнесто или с добавка от естрагон не обременяваше рафтовете с подправките като в големите градове, с които Янсън беше свикнал.