И все пак, ако сметките му излезеха верни, някъде скрито сред хълмовете трябваше да се намира голямо имение, частна резиденция, за каквато човек само може да си мечтае — и в юридическо, и във физическо отношение. Беше ли възможно „Новак“ — миражът, който се наричаше така — да бъде наблизо? Янсън го стегна главата само при мисълта за това.
По-късно същата сутрин той влезе в закусвалнята на ъгъла на „Мейн“ и „Пембълтън“ и се заговори със съдържателя, чието изпъкнало чело, тесни очи и квадратни скули издаваха азиатски произход. Когато започна да говори обаче, се оказа учудващо умен.
— Значи мислите да се установите тук някъде? — съдържателят доля още кафе в чашата на Янсън от кана „Силекс“. Нека отгатна. Спечелили сте пари в големия град и сега търсите спокойствието и тишината в провинцията?
— Нещо такова — отговори Янсън.
На стената точно над тезгяха беше закачена табела с бели букви в курсив на черен фон: _Кафенето на Кени: тук властват качеството и доброто обслужване._
— Не вярвам да търсите място, което да не отговаря на високата ви класа. Има една жена, която се занимава с продажби на недвижими имоти на „Ламбъртън“, но не съм сигурен, че ще откриете в района къща, каквато търсите.
— Мисля да строя — уведоми го Янсън.
Кафето киселееше, тъй като явно бе престояло дълго в каната термос. Той се загледа с празен поглед в покривката на тезгяха, която към средата беше доста избеляла, тъй като там най-често слагаха тежките чинии и чаши.
— Звучи като развлечение. Ако може човек да си позволи такова нещо.
Афтършейвът на мъжа, явно купен от бакалията, смесваше неприятно тежкия си аромат с миризмата на свинска мас и масло.
— Иначе няма смисъл.
— Не, няма смисъл — съгласи се съдържателят. — Моето момче си въобразяваше, че може да забогатее лесно с нещо като точка-ком. Опитваше се да стане човек от средната класа, като продава дреболии по интернет. Месеци наред говореше за „бизнес планове“, „добавена стойност“, „електронна търговия“ и подобни щуротии. Казваше, че номерът в новата икономика бил в „скъсяването на разстоянията“. Нямало значение къде се намираш. Ние всички сме били само точки и тирета в световната мрежа, независимо дали сме в Милингтън, или в Роуаноук, или Далас. Заедно с двама приятели от гимназията изпукаха всичко, което имаха в банката, до декември, след което се върнаха и сега кръстосват шосетата. Жена ми казва, че това трябва да им послужи като обеца на ухото. Успокоява ме и вика да съм доволен, че не е започнал да взима наркотици. Казвам й, че не съм много сигурен в това. Че не всеки наркотик е нещо, което се пие или пуши. Парите или жаждата за тях също може да е наркотик.
— Да спечелиш пари е едно нещо, а съвсем друго да ги харчиш — каза Янсън. — Тук има ли възможност да се строи?
— Както казват хората, навсякъде може да се строи, дори на луната.
— Ами транспортът?
— Е, нали си стигнал до тук?
— Така е.
— Пътищата тук са в добро състояние.
Очите на съдържателя се извърнаха към някаква гледка на улицата. Млада руса жена миеше тротоара пред железарията. Когато се навеждаше, полата й разголваше бедрата и й се виждаше чаталът. Явно това бе събитието на деня.
— Летище има ли? — попита Янсън.
— Най-близкото се намира в Роуаноук.
Янсън отпи от кафето, което залепна на езика му като олио.
— Истинско летище? Някакви други няма ли по-наблизо?
— Не. Е, имаше някога през четирийсетге и петдесетте години. Малко военно летище. На около три мили нагоре по пътя за Кландъртън и след това вляво. Обучаваха пилотите как да летят из планините на Румъния, когато отиват да бомбардират петролните полета. Така че тъдява летяха самолети. По-късно неколцина души от дърводобива го използваха за известно време, но индустрията им замря. Така че в момента едва ли е останало нещо повече от писта. Човек не пренася строителен материал със самолет, а с камион.
— И какво стана с пистата? Използва ли се някога?
— Някога? Никога? Аз не използвам такива думи. — Той не сваляше очи от блондинката с късата пола на тротоара отсреща.
— Причината да те питам е един мой стар бизнес партньор, който живее наблизо и ми спомена нещо такова.
Съдържателят изглеждаше неспокоен. Янсън бутна празната чаша, за да я долее, но мъжът нарочно се разсея.
— Тогава по-добре да попиташ него, нали така? — каза мъжът и отново насочи поглед към недостижимия рай оттатък улицата.
Бакалницата се намираше малко по-надолу на същата улица. Янсън влезе вътре и се представи на собственика, приятен на вид човек със светлокестенява коса. Янсън му разказа същото, което току-що бе споделил със съдържателя на закусвалнята. Бакалинът явно намери перспективата за новопришълец примамлива, така че направо го окуражи.