— Това е великолепна идея, човече — каза той. — Тези хълмове тук са много красиви. Изкачваш се само на няколко мили в планината, а там природата е непокътната. Има къде да отидеш на лов, риболов и… — Той спря, тъй като явно не можеше да измисли повече аргументи. Не очакваше този човек да се интересува от бойлинг или от видеотеката, която отскоро беше отворил във вестибюла до касовия апарат. В края на краищата в града хората бяха преситени от тоя род неща.
— А нещо за всеки ден? — подръчна го Янсън.
— Имаме видеотека — осмели се той да го каже. — Пералня. В съседния магазин. Изпълнявам и някои специални поръчки за редовни клиенти.
— Имаш ли такива поръчки?
— О, да. Наоколо има всякакви. Има някаква рядка птица — никога не сме го виждали, но изпраща през няколко дни свой помощник да пазарува. Притежава къща някъде в планината. Хората виждат малък самолет да излита и да каца почти всеки ден. Но иначе пазарува при нас. Какъв живот, а? Някой друг да напазарува вместо теб.
— И ти изпълняваш за него специални поръчки.
— Да, разбира се — отговори бакалинът. — Може да го е шубе да не го отрови някой — Той се захили при тази мисъл. — Каквото и да поиска, не е проблем. Поръчвам го и камион от Сиско докарва доставката. Човекът му идва да си я получи и въобще не го интересува колко струва.
— Наистина ли?
— Мога да се закълна. Както обичам да казвам, падам си по специалните поръчки. Майк Нюджънт във видеотеката също може да ти достави каквото пожелаеш. Не е никакъв проблем. Тук ще си прекарваш чудесно. Няма друго място като това. Е, понякога младежите са буйни, но, общо взето, повечето хора са приятелски настроени. Ще си прекарваш чудесно наистина, ако се установиш тук. Искаш ли да се обзаложим. Никога няма да пожелаеш да си тръгнеш.
Жена с посивяла коса до хладилната секция го викаше:
— Кейт, Кейт, скъпи.
Мъжът се извини и отиде при нея.
— Тази риба прясна ли е или замразена? — попита тя.
— Прясно замразена — обясни Кейт.
Двамата подхванаха сърдечен разговор за това дали указанието означаваше, че рибата е прясна или замразена. Янсън се разходи до дъното на бакалията. Вратата на склада беше отворена и той се вмъкна вътре съвсем спокойно. Върху метална маса имаше купчина сини фактури от Сиско. Прехвърли ги набързо и стигна до специалните поръчки. Към края на списъка със стоките с дебел флумастер бе включена поръчка за овесени ядки.
Минаха няколко секунди, преди да включи. От овесените ядки се правеше каша. Янсън усети прилив на възбуда, когато си спомни, че сред хилядите редове от вестниците и списания, които изчете, имаше следното изречение: „Всяка сутрин той започва деня със спартанска закуска, която се състои от купичка каша…“ Незначителен детайл сред десетките други като „изискан гардероб“, „аристократични обноски“… _Всеки ден закусва каша…_
Следователно беше вярно. Някъде в планината Смит живееше човек, известен на света под името Питър Новак.
ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
В сърцето на Манхатън просякинята ровеше в металната кофа за смет в „Брайънт Парк“ със старанието на пощаджия в пощенска кутия. Дрехите й като на повечето бездомници бяха изпокъсани, мръсни и прекалено дебели за сезона. Трябваше да са достатъчно дебели, за да я предпазват нощно време от студа по алеите в парка. Топлите слънчеви лъчи не бяха причина да се разсъблече, тъй като дрехите и торбата, пълна с бутилки и консервени кутии, бяха единственият знак за нейната самоличност. По китките и глезените й изпод износено дънково облекло се подаваха разръфаните ръбове на кирливо ватирано бельо. Беше обута във възголеми маратонки с изпокъсани подметки и връзки, съединени след това с небрежни възли. Ниско над челото й беше нахлупена изподупчена бейзболна шапка, която не рекламираше спортен тим, а фалиралия година по-рано инвестиционен фонд „Силикън Али“, който преди това бе хвърчал нависоко. Не изпускаше от ръце мърлявата си торба, сякаш вътре имаше съкровище. Здравото стискане беше израз на основния повик на професията: Това е всичко, което имам на този свят. Това е мое. Това съм аз. За хора като нея времето се измерваше с нощите, в които се бе отървала невредима, с консервите и бутилките, които бе събрала и продала срещу дребни монети, с малките ценни неща, които случайно намираше — недокоснат сандвич, все още мек и предпазен от целофановата опаковка, оцелял от плъховете. На ръцете си имаше памучни ръкавици, които сега бяха сиви и мръсни, но някога може би бяха принадлежали на дама от висшето общество, а докато ровеше из пластмасовите бутилки и целофанови опаковки, бананови и ябълкови кори и смачкани рекламни листовки, те ставаха все по-мръсни.