Очите на Джесика Кинкейд обаче не гледаха към отпадъците. Те бяха насочени към малкото огледалце, което беше пъхнала пред кофата за смет и което й позволяваше да наблюдава кой влиза и кой излиза от офисите на фондация „Свобода“ оттатък улицата. След няколко дни на безплодно следене приятелят на Янсън — Корнелиъс Ивс — му звънна предната нощ да го осведоми, че Марта Ланг най-после се е появила.
Джеси сама се убеди, че той не се е припознал. Сред хората, които пристигнаха сутринта, имаше жена, отговаряща на подробното описание, което Янсън бе дал за заместник-директорката Марта Ланг. Докараха я с автомобил „Линкълн“ със затъмнени стъкла точно в осем сутринта. В следващите часове от нея нямаше ни вест, ни кост, но Джесика не биваше да рискува да напуска поста си. Дегизирана като клошарка, Джесика не привличаше вниманието, тъй като отдавна жителите на града се бяха научили да не забелязват подобни несретници. Периодично тя се преместваше до намиращите се наблизо две кофи за отпадъци, където също имаше видимост към сградата на Четиринайсета улица, но всеки път се връщаше до най-близкостоящата. Към обед двама работници от службата за поддържане на парка „Брайънт“ се опитаха да я изгонят, но без да се престарават, тъй като минималните им заплати не ги вдъхновяваха да служат безрезервно на интересите на парка. По-късно уличен търговец от Сенегал със сгъваема сергия и фалшиви ролекси се опита да се установи близо до нея. Тя обаче два пъти „случайно“ се бутна в сергията му, разпилявайки стоката на земята. След втория инцидент той реши да премести бизнеса си на друго място, като преди това пусна по неин адрес няколко цветисти псувни на своя език.
Наближаваше шест часа, когато елегантната белокоса жена се появи отново през въртящата се врата на фоайето. Лицето й бе като непробиваема маска. Докато жената се качваше на задната седалка на линкълна, който потегли към кръстовището на Пето авеню, Джесика запомни номера на регистрационните табели. Тихичко се обади на Корнилиъс Ивс, който чакаше в жълто такси със загасена лампичка пред хотел в края на улицата.
Ивс не знаеше каква е целта на задачата му, но беше наясно, че не му е работа да пита дали мисията е официална. На свой ред Джесика си траеше и не даваше никакви обяснения дали двамата с Янсън преследваха лично отмъщение, или изпълняваха строго секретна задача, изискваща привличане на таланти на свободна практика. Ивс, който се бе оттеглил от активна служба преди няколко години и сега се нуждаеше от нещо, с което да запълва времето си, не искаше и да знае. Това, че Янсън го извика лично, му бе достатъчно, а също и изражението върху лицето на младата жена, нейната увереност, че върши нещо важно.
Джесика се мушна в таксито на Ивс, където свали от себе си шапката и парцалите и се преоблече във всекидневни дрехи: тесни дънки, памучен пуловер в пастелен тон и евтини маратонки. Тя изчисти мръсотията от лицето си с тоалетни кърпички, среса косата си и след няколко минути придоби приличен вид или по-точно казано, неподозрителен.
След десетина минути вече разполагаха с адрес: Пето авеню 1060. Това бе строена преди войната жилищна сграда, чиято бяла фасада бе станала сивкава от мръсния въздух в града. Зеленикав навес се издигаше над входа, който не беше откъм улицата, а зад ъгъла, на Осемдесет и девета улица. Погледна си часовника.
Изведнъж се сепна. _Часовникът!_ Беше на ръката й, докато стоеше на наблюдателния си пост в „Брайънт Парк“. Много добре знаеше, че охраната на фондацията щеше да се разтревожи от всяка аномалия, всеки детайл, който не пасва. Часовникът беше елегантен „Хамилтън“, принадлежал някога на майка й. Никоя клошарка не би носила такъв часовник. Обзе я дълбоко безпокойство, когато се опита да си представи как е изглеждала отстрани и дали пазач с бинокъл би забелязал лъскавия предмет на китката й. На негово място тя щеше да забележи. Трябваше да приеме, че и на тях им е направило впечатление.
Тя си представи как тършуваше с протегнати ръце из кофата за смет като археолог… Видя образа на ръката си в ръкавица, разръфаните маншети на фланелата с дълги ръкави. Да, ръкавите бяха с няколко номера по-дълги, така че китката с часовника е била покрита. Възелът в стомаха й се поотпусна. Щом няма щети, няма фал, нали така? И все пак си даваше сметка, че подобни грешки по невнимание бяха последното нещо, което можеха да си позволят.
— Завий покрай кооперацията, Корн — каза тя. — _Бавно_.
Янсън караше бежовата таврия по криволичащия планински път, известен като „Клангъртън Роуд“, и след известно време намери немаркираното отклонение, за което му спомена съдържателят на закусвалнята. Сви вляво по него, след няколко мили спря колата, колкото бе възможно встрани от пътя, и я мушна в естествената зелена пещера от храсти и фиданки. Не знаеше какво да очаква, но предпазливостта диктуваше пристигането му да остане незабелязано.