Навлезе в гората, под краката му почвата беше рохка, покрита с опадали борови иглички и клонки. После свърна към малката полянка, покрай която мина на идване. Въздухът беше изпълнен със смолистия аромат на стара борова гора, аромат, който по нищо не приличаше на дезинфектантите и освежителите, които се опитваха да го имитират. Гората изглеждаше недокосната от човешка ръка, напълно девствена. През такива гори именно европейските заселници бяха пътували преди четири века и се бяха установили върху девствената територия, отвоювайки я с помощта на кремъклийки, мускети и ножове от местните племена, които ги бяха превъзхождали както по брой, така и по познания за тайните на тия земи. Така бе възникнала страната, която впоследствие се бе превърнала в най-мощната сила на планетата. Днес местността изглеждаше приказно красива и колкото по-малък бе отпечатъкът от онези, които я населяваха, толкова по-красива изглеждаше.
Точно в този миг той се натъкна на пистата. Представляваше изсечен участък от гората и беше смущаващо добре поддържана: храсталаците и буренаците бяха подрязвани скоро, а тревата върху продълговатата и с форма на овал писта беше старателно окосена. Наоколо не се виждаше никой и беше празна с изключение на автомобил, покрит с брезентово платнище. Как автомобилът се бе озовал тук, беше загадка, тъй като нямаше друг достъп освен по въздуха.
Самата писта бе добре скрита от гъстите гори, които я заобикаляха. Дърветата можеха да осигурят на Янсън подходящо скривалище.
Той се разположи зад стар бор и се прикри зад дебелия му ствол и буйните надвиснали към земята клони с борови иглички. Закрепи бинокъла си върху малък клон и зачака.
Часовете се изнизваха, а единствените посетители бяха комарите и по-рядко гъсеници.
На Янсън едва ли му правеше впечатление колко време е минало, тъй като в момента той играеше ролята на снайперист. Умът му, по-точно част от него, блуждаеше из зоната на полусъзнателното мислене, макар че част от съзнанието му оставаше в състояние на остра бдителност.
Беше убеден, че днес ще има полет не само заради това, което му бе споменал бакалинът, но и защото бе наясно, че за пълния контрол не можеше да се разчита само на електронното предаване на информация. Тук трябваше да идват и да си отиват също пратки, куриери, хора. Ами ако грешеше и само си губеше времето, което му беше толкова ценно?
Не беше сгрешил. Отначало дочу нещо като жужене на насекомо, после шумът се усили и той веднага разбра, че над пистата кръжи самолет и захожда за приземяване. Всеки нерв и всяко мускулче на тялото му се напрегна.
Самолетът беше нов модел „Чесна“, серия 340, с два двигателя, а от плавното и грациозно приземяване му стана ясно, че пилотът е изключително печен професионалист, а не селски летец, който разпръсква препарати срещу вредители на реколтата. Пилотът в бяла униформа се измъкна от кабината и слезе по шестте алуминиеви стъпала. Слънцето блестеше върху лъскавия фюзелаж и пречеше на Янсън да вижда добре. Всичко, което можа да забележи, бе, че от самолета се измъкна бързо пътник и заедно с втория пилот, който носеше синя униформа, се отправи към автомобила. Помощник-летецът отметна брезента, под който се показа джип „Рейндж Роувър“ — брониран, предположи Янсън, тъй като забеляза, че купето падаше ниско над шасито. Помощникът отвори задната врата за пътника и няколко мига по-късно джипът потегли.
_По дяволите!_ Янсън се напрягаше през бинокъла, за да разбере кой е пътникът, но слънцето блестеше и тъмнината в колата осуети всичките му усилия. У него се надигна чувство на безсилие като живачен стълб в прегрял термометър. Кой беше тоя човек? „Питър Новак“? Някой от помощниците му? Беше невъзможно да се каже.
Освен това джипът изчезна.
_Къде?_
Сякаш потъна вдън земя. Янсън се измъкна от скривалището си и огледа с бинокъла околността от различни ъгли, преди да разгадае какво се бе случило. Черният път, който бе точно толкова широк, че да позволи на джипа да мине по него, се губеше между дърветата под тъп ъгъл, а околната растителност го правеше невидим. Замисълът беше гениален, тъй като не само не се забелязваше, но и никой не би заподозрял за съществуването му от пръв поглед. Двигателите на самолета „Чесна“ отново зареваха, той обърна, потегли и почти веднага започна да се издига. Докато изгорелите газове се разнасяха из гората, Янсън се промъкна към пътя. Беше широк около три метра с надвиснали над него клони, на около два метра над земята, което позволяваше на рейндж роувъра да минава спокойно. Тройно закътаният път за коли беше асфалтиран неотдавна — шофьор, който го познаваше, можеше да си спести много време, при това без някой да го забележи отгоре.