И въпреки това той поемаше голям риск, от което стомахът му се бе свил. При други обстоятелства, които не са така спешни, той щеше да изпробва първо хипотезата си, преди да си заложи живота на нея.
Още веднъж проучи конфигурацията на стълбовете. Двойните сензори по принцип се монтираха на около двеста метра разстояние един от друг. Тук те бяха поставени на трийсетина метра — доста разточителен подход, който явно бе зарадвал онези, които бяха получили парите да инсталират системата. Разстоянието между сензорите всъщност беше фактор в полза на Янсън. Колкото по-раздалечени бяха те, толкова по-голям периметър покриваха. При разстояние двеста и петдесет метра периметърът на действие щеше да се разширява под формата на овал, който да достига в средата между двата сензора ширина около дванайсет метра. При трийсет метра разстояние покривната площ щеше да е по-свита и съответно с ширина не повече от два метра и половина. Това бе едно от нещата, на които Янсън разчиташе.
Както бе очаквал, стълбовете от втората зигзагообразно разположена редица насочваха вълните към следващия стълб от редицата, която бе по-близо до него и обратно. Точката, където двата потока се пресичаха, беше и най-тясната част от периметъра на покритие. Всеки стълб се намираше на метър и двайсет вляво и осемдесет сантиметра по-назад от другия с по трийсет метра разстояние от двете страни. Конфигурацията се повтаряше. Янсън начерта мислено линия, съединяваща двойките съседни стълбове, след това свърза въображаемата линия със следващата двойка. По средата между тези две паралелни линии трябваше да е мястото, където обхватът на покритие беше минимален. Янсън се премести до въпросното място или там, където интуицията му подсказваше, че се намира то. С помощта на желязна пръчка той доближи радара „Фантом“ до него. Системата трябваше веднага да улови появата на предмет, но веднага след това щеше да установи, че данните не съответстват на модела за проникване на човек. Така че нямаше да реагира, докато Янсън не решеше да прескочи бариерата. А това щеше да е моментът на истината.
Дали заглушителното устройство на радара щеше да деформира сигналите и по този начин да попречи на датчиците да регистират присъствие на човешки нарушител, а именно Пол Янсън?
Той дори не беше сигурен дали фантомът работи. Като предпазна мярка Янсън беше откачил дисплеите му, за да не светят червените индикатори. Трябваше да приеме, че работи, на юнашко доверие. Той продължаваше да държи фантома пред себе си в изправено положение и започна да се промъква през късовълновата бариера.
И …премина.
_Успя да премине._
Беше на безопасно разстояние от другата страна, което не означаваше, че на самото място е безопасно.
Докато Янсън вървеше по леко издигащия се път към къщата, косата му бе настръхнала, предчувствайки инстинктивно, че най-големите опасности предстоят.
Погледна слабо светещия дисплей LCD на черния волтметър „Телтек“, прикривайки го в ръцете си. Не беше от стандартните уреди, каквито използваха агентите на терена, но щеше да свърши работа.
Не регистрира нищо. Никаква активност.
Мина още четири метра. Чертичките върху дисплея започнаха да се издигат. Направи още една крачка и те се извисиха рязко.
Доближаваше мястото с вкопаните в земята сензори. Чрез волтметъра установи, че кабелът е малко по-вътре и разбра, че електромагнитният поток от сензорите „Трайстар“ върху вкопания кабел създава поле на засичане с около два метра и половина ширина.
Данните върху волтметъра му подсказаха, че е близо до активното поле. На двайсетина сантиметра под земята „пропускливият“ коаксиален кабел беше изработен така, че външният проводник имаше пролуки, които позволяваха на електромагнитния поток да изтича към паралелен кабел, който минаваше през същата изолация. Така се получаваше волюметрично поле около коаксиалния кабел с височина около трийсет сантиметра и широчина два метра. Но както и при останалите видове алармени системи за монтиране на открито, и тази беше снабдена с микропроцесори, чиято задача бе да различават отделните нарушители. Десеткилограмово животно не активираше системата, но момче с тегло четирийсет килограма щеше да включи алармата. Атмосферните фактори като сняг, градушка, падащи листа, температурни промени също се регистрараха, но паметта на системата филтрираше тези шумове.
За разлика от късовълновата система, тази не можеше да бъде „излъгана“. Вкопаните кабели бяха недостъпни, а и системата „Трайстар“ имаше допълнителна защита и всеки опит да бъде прекъсната се улавяше и включваше алармата. Имаше само един начин да мине. И това беше над нея.