Янсън разпъна пръчката на радара, завъртя двата сегмента в посока, обратна на часовниковата стрелка, и я застопори в максимално разпъната позиция. Върна се малко назад към стълбовете, засили се, държейки металната пръчка в изправено положение, и си представи, че невидимото сензорно поле е физическа бариера.
Тичайки, той подпря края на пръчката на земята точно до мястото, където предполагаше, че са заровени кабелите, изнесе високо и напред дясното си коляно и скочи, повдигайки нагоре бедрата си. Ако беше изчислил всичко точно, инерцията трябваше да го изтласка и да се преземи на безопасно разстояние от кабелите. Не беше необходим чак овчарски скок, а просто трябваше да е по-дълъг, а тялото му да е на няколо стъпки над земята. Волюметричният детектор щеше да регистрира смущения само на мястото, където бе опрял пръчката, но далеч под параметрите за човешко присъствие. Вперил поглед в мястото на тревата, където се надяваше да се приземи на достатъчно разстояние от вкопаните сензорни кабели, той изведнъж усети, че металната пръчка се изкриви под тежестта му.
_О, Боже, не!_
По средата на скока, пръчката се огъна и той падна тежко на земята само на няколко стъпки от мястото, където предполагаше, че са заровени кабелите.
Беше твърде близо!
Или не? Нямаше как да е сигурен, а пълната несигурност беше едно от най-изнервящите неща.
Студена пот изби върху тялото му, докато се измъкваше от зоната. Всеки момент щеше да разбере дали е задействал сензорите. Прожекторът щеше да светне и камерата — да се задвижи. А когато хванеха образа му на фокус, щяха да се появят тежковъоръжените телохранители. Алармените системи и оградата щяха да направят бягството му невъзможно.
Затаи дъх и зачака, а с всяка изминала секунда изпитваше все по-голямо облекчение. Сега и трите системи за сигурност бяха зад гърба му.
Стоеше и наблюдаваше бляскавата къща пред себе си. Отблизо великолепието й беше ослепително. От двете страни на централната част се издигаха конусовидни кули. Външните стени бяха оформени с пясъчник от Брайър Хил. Покривът беше обточен със сложна балюстрада и завършваше с още една по-малка на върха. Сградата беше съчетание на бомбастични архитектурни стилове. Но какъв бе смисълът на тази показност, след като никой не я виждаше?
Прозорците бяха тъмни с изключение на мъжделивия отблясък вероятно от осветление, което включваха нощно време. Дали обитателите бяха в задните стаи? Беше твърде рано да са си легнали. Нещо в обстановката смущаваше Янсън, но нямаше време да огледа.
Пропълзя в левия край на сградата до тесен страничен вход.
Върху каменната фасада близо до тъмната богато резбована врата имаше електростатичен екран с бутони. Като на сметачните машини. С въвеждането на цифрите от кода алармената система се деактивираше. Янсън извади от сака малкия пулверизатор и пръсна върху устройството струйка финосмлян въглен. Ако всичко минеше добре, прахообразният въглен щеше да залепне за отпечатъците от пръстите и така Янсън щеше да разбере цифрите от кода. В зависимост от това колко ясни щяха да са отпечатъците, той можеше също да узнае колко често се използва.
Нищо не се получи. Не се показа никаква ясна схема. Както се опасяваше, алармата използваше видеодисплей, на който знаците се появяваха разбъркано в произволен ред, който никога не се повтаряше.
Чувстваше главата си празна. _Толкова близо и въпреки това толкова…_ Не, нямаше да се предаде. Изключването на алармата щеше да му е от полза, но той не беше изчерпал всичките си резервни планове. На вратата имаше аларма и толкова. Трябваше да го приеме. Ако системата не регистрираше, че вратата се отваря, нямаше да задейства и алармата. С помощта на фенерче писалка Янсън внимателно разгледа боядисаната в тъмен цвят врата, докато накрая откри миниатюрни болтчета в най-горната част — белег за превключвател. В рамката на вратата връзките на ферометалния превключвател бяха съединени в електрическа верига чрез магнит, вдълбан в горния край на вратата. При затворена врата магнитът притискаше бутало в рамката на вратата и така завършваше електрическата верига вътре в превключвателя. Янсън извади мощен магнит от сака и с помощта на бързо съхнещо цианоакрилно лепило го закрепи в долната част на рамката.
После се зае с ключалката. Имаше още една лоша новина: нямаше дупки за ключ. Вратата се отваряше с магнитна карта. А дали просто да не я насили? Не. От вътрешната страна не беше изключено да има тежка метална решетка и заключваща система с многобройни щифтове в рамката на вратата. Тоя тип врати трябваше да бъдат помолени да се отворят. Освен ако човек не решеше да разруши част от сградата, насила не можеше да се отвори.