Беше възможност, която той предвиди. Но с инструментите „направи си сам“ шансовете бяха по-малки, отколкото с вида инструменти, с които бе свикнал да работи. Без съмнение магнитният му шперц не вдъхваше голямо доверие, както го бе омотал с изолирбанд и епоксидна смола. Беше извадил ядрото от соленоида и го бе заменил с метална пръчка. В единия й край беше прикачил правоъгълна пластина, която изряза от металната кутия за сладки с помощта на ножицата. Електронната част — звукогенератор, беше най-проста верига от транзистори, които извади от клетъчния телефон „Рейдио Шак“. Когато към алармата се свържеха чифт батерии, се образуваше бързотрептящо магнитно поле, чиято задача бе да атакува сензорите, докато се активират.
Янсън мушна металната пластина в прореза и зачака. Секундите вървяха бавно.
Нищо не се получаваше.
Преглъщайки огромното си безсилие, той провери дали батериите са добре свързани и отново пъхна металната пластинка. Минаха още няколко дълги секунди и изведнъж чу щракване. Собственият соленоид на ключалката се бе активирал. Щифтовете и резетата на вратата бързо се прибраха.
Той издиша бавно и я отвори.
Ако в къщата имаше хора, фотоклетките на вътрешната алармена система трябваше да са деактивирани. Ако преценката му беше погрешна, щеше да му отнеме дълго време да я открие. Янсън тихичко затвори вратата след себе си и тръгна през тъмния вестибюл.
След няколко крачки видя светлина. Тя се процеждаше през прага на една от вратите вляво от него.
От пръв поглед установи, че е обикновена врата без ключалки и аларма. Какво ли бе това помещение? Кабинет? Конферентна зала?
Вътрешностите му се парализираха от страх. Всеки животински инстинкт, който притежаваше, се бе изострил до краен предел.
_Нещо не беше наред._
Но връщане назад нямаше, каквито и да бяха рисковете. Извади пистолета си от кобура на хълбока и влезе в стаята.
За очите му, които се бяха пригодили към мрака, осветлението беше заслепяващо — светеха лампи на пода, настолни лампи и огромен полилей на тавана. Огледа стаята. Беше в средата на великолепен салон, обзаведен с богато резбовани дървени мебели, столове с красива дамаска и кожени кресла. _А в стаята седяха осем мъже и жени и го гледаха._
Янсън усети как кръвта се дръпна от лицето му.
Те го чакаха.
— Защо се забавихте толкова дълго, господин Янсън? — въпросът прозвуча невероятно любезно. — Колинс ни убеждаваше, че ще влезете не по-късно от осем часа. Всъщност вече е осем и половина.
Янсън примигна към човека, който му зададе въпроса, но изражението му не се промени.
Пред него седеше президентът на Съединените щати.
ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Президентът на Съединените щати. Директорът на Консулски операции. Ами останалите?
Янсън имаше чувството, че кръвта му е замръзнала от шока. Както седеше закован на място, умът му трескаво се бореше със себе си.
_Не можеше да е истина._ И все пак беше.
Мъже в костюми и вратовръзки го очакваха в луксозната къща, а Янсън познаваше повечето. Тук беше държавният секретар, човек с цветущо здраве, което не изглеждаше в момента толкова цветущо. Заместник-министърът на финансите, отговарящ за международните връзки, закръглен, завършил икономика в Принстънския университет. Заместник-директорът на военното разузнаване, плещест мъж, който вечно пиеше чай. Имаше още няколко безлични, но с нервни погледи технически сътрудници. Той веднага ги позна.
— Седни, Пол. — Да, беше Дерек Колинс, тъмносивите му очи гледаха студено през очилата с кокалени рамки. — Чувствай се като у дома си. — Той посочи наоколо. — Ако това може да се нарече дом.
Стаята беше едновременно просторна и натруфена, с гипсова мазилка и облицовки по стените в английски стил от седемнайсети век. Покритията от полиран махагон върху стените лъщяха под фин кристален полилей. Подовата настилка беше издържана в два вида дърво — по-светло и по-тъмно, дъб и абанос.
— Извинения за неточните указания за мястото.
— Куриерът е ваш човек.
Колинс кимна.
— И на нас ни мина същата мисъл — че ще се опиташ да получиш достъп до кореспонденцията. Веднага щом куриерът ни съобщи, че си влязъл в контакт с него, разбрахме, че ни се отваря златна възможност. Виж, бяхме наясно, че няма да се отзовеш на пряка покана. Това беше единственият начин да те примамим.