— _Да ме примамите!_ — Възмущението задави думите му.
Колинс и президентът си размениха погледи.
— А и беше най-добрият начин тези хора да се убедят, че все още те бива — добави Колинс. — Да видят, че способностите ти отговарят на славата, която се носи за теб. Мамка му, проникването ти тук наистина беше впечатляващо. И преди да се сърдиш и да се цупиш, по-добре да разбереш, че хората в тази стая са единствените, които останаха и които знаят истината за „Мобиъс“. За добро или зло, сега ти си част от тази отбрана група. Което означава, че сме изправени пред ситуация, в която Чичо Сам има нужда от теб.
— Върви по дяволите, Колинс! — той върна пистолета в кобура върху хълбока си. Целият бе обладан от гняв.
Президентът се прокашля.
— Господин Янсън, ние наистина зависим от вас.
— Моите уважение, сър — отговори той, — но вече чух достатъчно лъжи.
— Внимавай какво говориш, Пол — намеси се Колинс.
— Господин Янсън? — президентът го гледаше в очите с прословутия си сияещ поглед, от типа, който можеше да означава и печал, и задоволство. — Лъжите са най-често срещаното нещо в устите на хората от Вашингтон. Лъжи има наистина и сигурно ще продължава да ги има, когато доброто на страната го изисква. Но бих искал да разберете следното. Намирате се в свръхсекретен, суперохраняван федерален обект. Нищо не се записва, не остават никакви документи. Какво означава това? Означава, че сме на място, където можем да открием напълно картите си и точно това ще направим. Тази среща е неофициална. Тя въобще не се е състояла. Аз не съм тук и вие не сте тук. Това е лъжата, която ни служи за прикритие, лъжата, която ще ни помогне да разкрием истината. Тъй като сме се събрали тук и сега, за да си кажем истината — на вас и на себе си. Не става дума за някаква сензация. Но е крайно наложително да ви информираме за ситуацията, свързана с програмата „Мобиъс“:
— Програмата „Мобиъс“ — повтори Янсън. — Вече ме информираха. Най-великият филантроп и хуманист в света, този странстващ посланик, „умиротворител“, е шибана измислица, която са ви пробутали вашите приятели от Вашингтон. Този светец на съвремието е пълна измислица… на кого? Специален екип от стратези?
— Светец? — намеси се председателят на Националния съвет за разузнаване. — Няма нищо религиозно в него. Ние винаги сме се стремели да избегнем подобно внушение.
— Слава Богу — каза Янсън с леден глас.
— Страхувам се, че има много неща, които не знаеш — продължи държавният секретар. — А като се има предвид, че става дума за най-експлозивната тайна в историята на републиката, ще проявиш разбиране, ако сме били малко уплашени.
— Ще ви изложа основната линия — каза президентът. Беше ясно, че той ръководи заседанието. Човек, свикнал да командва, не се нуждаеше да демонстрира властта си. — Нашето създание стана — е, не е вече наше създание. Загубихме контрола си върху него.
— Пол — обади се Колинс. — Седни наистина. Ще отнеме известно време.
Янсън се отпусна върху най-близкото кресло. Напрежението в стаята беше осезаемо.
Погледът на президента Бъркуист се премести към прозореца, който гледаше към задната градина на имението. На лунната светлина не беше трудно да се забележат градината в италиански стил с права редица подкастрени тисове и жив плет. — Ако цитирам един от предшествениците си, бихме могли да кажем, че направихме от него господ, преди да сме завладели рая. — Той погледна към Дъглас Олбрайт, представителя на военното разузнаване. — Дъг, защо не започнеш ти?
— Предполагам, че вече си запознат в общи линии с програмата. В такъв случай знаеш, че възложихме на трима агенти задачата да изпълняват ролята на Питър Новак. „Пренаселеността“ беше наложителна.
— Да, да. Много пари сте вложили, за да позволите вашият чичко Добричко да бъде бутнат от такси — прекъсна го Янсън язвително. — Ами съпругата му?
— Друга американска агентка — отговори човекът от ДИА. — Тя също легна под ножа, за да не я познае някой, с когото е работила преди.
— Помниш ли Нел Пиърсън? — попита тихичко Колинс.
Янсън остана като гръмнат. Сега му стана ясно защо нещо у жената на Питър Новак му се стори познато. Аферата му с Нел Пиърсън беше кратка, но запомняща се. Залюбиха се няколко години след като той постъпи в Консулски операции. Също като него неговата партньорка беше неомъжена, млада и неуморна. Двамата работеха заедно под прикритие в Белфаст като съпруг и съпруга. Не им трябваше много време, за да добавят реалистичен елемент към легендата. Връзката им беше гореща, възбуждаща, повече плътска, отколкото сърдечна. Завладя ги като треска и след това се оказа мимолетна като треска. Но явно нещо от нея се бе запазило в съзнанието му. Дългите й елегантни пръсти, нещо, което не може да се промени. И очите, които му подсказаха нещо дори в Амстердам.