Меса Гранде. В подножието на планината Сан Бернардино. Белият кръг от плат пред сърцето му стана аленочервен.
Янсън се бе втренчил безмълвно в Колинс и усещаше как на челото му пулсира вена.
— Човек, който няма избор — повтори неумолимо Колинс. — Той беше идеалният, идеалният човек, при това с блестящ ум. Както ти самият установи, беше извършил безспорни прегрешения. Нуждаехме се от някой с неговите способности. Освен това лоялността му към страната не беше поставена под съмнение, само методите му.
— Не — каза Янсън почти шепнешком. Поклати бавно глава. — Не може да бъде!
Колинс вдигна рамене.
— Халостни патрони, бутафория. Показахме ти онова, което искаше да видиш.
Янсън се опита да каже нещо, но не можа.
— Съжалявам, че те лъгахме през всичките тези години. Ти смяташе, че Димаръст е осъден за военни престъпления и екзекутиран. Така ти бе казано и показано. Жаждата ти за справедливост беше напълно разбираема, но ти нямаше как да погледнеш на нещата от по-широк ъгъл, не и по начина, по който ги виждаха стратезите от контраразузнаването. Такъв материал не се среща често, не и в нашата област. Така че взехме решение. В края на краищата беше въпрос на човешки ресурси.
— Човешки ресурси — повтори безчувствено Янсън.
— Излъгахме те, тъй като това бе единственият начин да те задържим. Самият ти беше забележителен материал. Единственият начин за теб да забравиш всичко бе да те убедим, че Димаръст си е получил заслуженото наказание. Така беше по-добре за теб, по-добре и за нас, тъй като означаваше да продължаваш да правиш онова, за което те е създал Господ. Така всички бяха доволни. Всичко, което стратезите планираха, изглеждаше логично. На Димаръст беше предложено да избира. Или военен трибунал, или екзекуция, която нямаше да му се размине въз основа на планината от доказателства, които ти предостави. Така че той прие да ни отдаде живота си и да действа по усмотрение на онези, които го контролират, в замяна на живота си. Той се съгласи да изпълнява всяка задача, която му бъде възложена, тъй като нямаше избор. Така се превърна в… необикновен агент.
— Димаръст жив! — Янсън изрече с мъка думите — Вие сте го вербували за работата.
— По начина, по който той вербува теб.
— Какви ги говориш, по дяволите?
— Вероятно „вербуваш“ е прекалено меко — каза Колинс.
Обади се човекът от ДИА.
— Логиката при привличането му беше непоклатима.
— По дяволите! — извика Янсън.
Сега си представи всичко. Димаръст беше първият Питър Новак: _primus inter pares_ — пръв между равни. Останалите бяха нагодени по неговото тяло. Той беше първият заради неоспоримата му дарба за чужди езици, на актьор, невероятна находчивост. Димаръст бе най-добрият, с когото са разполагали. Дали въобще им бе минала мисълта, че има рискове да се възложи отговорност на човек, напълно лишен от съвест — на _социопат_?
Янсън затвори очи и образите нахлуха в главата му. Ненадмината жестокост. За него предизвикването на болка беше просто като две и две равно на четири. Янсън си припомни миризмата на изпържена плът, когато прикачените към слабините на виетнамския пленник проводници предизвикаха искри, а плътта зацвърча. Спомни си спокойния тон, с който Димаръст разпитваше младите рибари.
— Погледни ме в очите — повтаряше той с любезен глас. — Погледни ме в очите.
Пленникът умря, виейки като животно. През това време Димаръст слушаше любимите си хорали. После се доближи до другия пленник.
— Погледни ме в очите — каза му Димаръст, извади малко ножче от калъфа на колана си и резна мъжа по корема. Кожата и плътта под нея цъфнаха от пристягането на въжетата. Мъжът пищеше.
Пищеше ли пищеше.
Янсън чуваше писъците му дори в този момент. Те закънтяха в главата му дори още по-силно, след като разбра, че този човек е бил избран да бъде най-влиятелният в света.
Дерек Колинс обходи с поглед останалите в стаята, сякаш искаше потвърждение.
— Да минем към същината. Димаръст успя да сложи ръка на фондовете, създадени за финанасиране на програмата „Мобиъс“. Без да навлизам в подробности, мога да ти кажа, че е сменил всички банкови кодове, успявайки да пробие всички защитни мерки, които бяхме взели. А те бяха много сериозни. Всичко беше кодирано така, че да изисква одобрение от хората, които отговарят за „Мобиъс“, при транзакции на големи суми. Кодовете се сменяха непрекъснато, бяха поделени между тримата титуляри, за да не може никой индивидуално да установи контрол над всички фондове — защитна стена след защитна стена. Мерките за сигурност се смятаха за непробиваеми.