— Но работи и за американците — прекъсна го Янсън. — Исусе, човек да е горд, че е войник.
— Както те предупредих, работата е деликатна. Подобна на историята с Али Хасан Саламех.
Янсън усети как го полазват тръпки. Али Хасан Саламех беше организаторът на клането по време на Олимпиадата в Мюнхен през 1972 година. В продължение на няколко години той беше също агент на ЦРУ в Организацията за освобождение на Палестина. По онова време Съединените щати не признаваха групировката. Но връзките с палестинеца опазиха живота на мнозина американци в Ливан. Когато в Бейрут предстоеше бомбен атентат или убийство, изтичаше информация и така бе спасен животът на мнозина американци. Схемата вършеше работа, но така или иначе си беше сделка със самия дявол. Янсън си спомни цитат от Библията: „Какво общо може да има между праведното и греховното, между светлината и тъмнината“?
— И така този либиец — нашият либиец — напътства Халифа? — попита Янсън, преглъщайки с мъка. — Каква ирония, един от най-върлите терористи на планетата се оказва тройно манипулиран.
— Знам, че звучи абсурдно, но се хванахме за сламка — отговори Колинс — И все още се държим, по дяволите. Искам да кажа, ако намериш начин да се докопаш до него, действай. Но проблемът е, че никой не знае къде се крие Димаръст.
— За разлика от нас обаче, той ни държи под око всички — намеси се единият от експертите с топчесто лице.
— Ти си единствената ни надежда, Пол — каза президентът.
— Ти беше неговият най-голям любимец, Пол — припомни му Колинс. — Не отричай. Работил си с него дълго време, знаеш как мисли, знаеш и най-дребните черти на характера му. Той беше първият ти учител. И, разбира се, няма по-добър от теб на терена, Янсън.
— Четките няма да помогнат — процеди Янсън през зъби.
— Това е истинското ми убеждение, Пол. Професионалната ми оценка. Няма по-добър от теб. Никой не е по-находчив и по-вещ от теб.
— Освен… — започна да изказва на глас опасенията си Дъг Олбрайт, след това помисли и си замълча.
— Да? — настоя Янсън.
— Освен Алън Димаръст — продължи човекът от ДИА с безмилостен поглед.
ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Красивият западноафриканец с добре подстригана сребриста коса и златни копчета за маншети, които блестяха на слънцето, гледаше замислено през прозореца от трийсет и осмия етаж, очаквайки телефонен разговор. Беше генерален секретар на Организацията на обединените нации от пет години и онова, което му предстоеше да направи, щеше да шокира хората, които го познаваха. Но беше единственият начин да съхрани онова, на което бе посветил живота си.
— Хелга — каза Матю Жинсу, — очаквам телефонно обаждане от Питър Новак. Моля те, да отклониш всички останали разговори.
— Разбира се — отговори дългогодишната сътрудничка на генералния секретар, изпълнителна датчанка на име Хелга Лундгрен.
Беше онази част на деня, когато мебелировката в кабинета му се отразяваше в прозореца. Обстановката не бе променяна от години. Щеше да е кощунство да се сменят модернистичните мебели, проектирани специално за сградата от финландския архитект Ееро Сааринен. Жинсу беше добавил само няколко текстилни пана, традиционни за родината му Бенин, за да й придаде лек индивидуален привкус. Освен това на стратегически места бяха изложени подаръци от различни емисари, останалите бяха складирани и ги изваждаха, когато представител на съответната страна идваше на посещение. Ако финансовият министър на Индонезия имаше среща с него, веднага се появяваше маска от Ява на стената, където по-рано през деня японски украшения от слонова кост бяха посрещнали министъра на външните работи на Япония. „Декорацията като прийом в дипломацията“ — обичаше да се шегува Хелга Лундгрен.
Кабинетът му беше разположен така, че да е далеч от шума на Манхатън. През прозрачните отражения върху стъклата той виждаше отвъд Ист Ривър изоставената индустриална зона Уест Куинс: приличащата на хамбар фабрика от тухли на „Шуорц Кемикъл Къмпъни“ с четирите огромни комина, които отдавна не пушеха. Останките от неизвестно чий склад от жълти тухли. Няколко облачета се стелеха над Хънтърс Пойнт, най-близкия район на Уест Куинс, където стар неонов надпис на „Кока-кола“ все още светеше, както бе правил неизменно още от 1936 година, на върха на затворена вече фабрика за бутилиране. Беше като амулет, който я пази срещу нашествия на врагове, по-специално на търговците за недвижими имоти, но видимо без успех.
Гледката не беше красива, макар че понякога генералният секретар Жинсу я намираше за странно хипнотизираща. Старинен месингов телескоп върху дъбова поставка на пода бе насочен под ъгъл към прозореца, но той рядко го използваше. И с невъоръжени очи се виждаше всичко, което можеше да се види. Каменна гора от някогашните промишлени концерни. Индустриални вкаменелости. Археологията на съвремието, полупогребано, полуразкопано. Залязващото слънце се отразяваше в Ист Ривър, проблясваше от хромираните излезли от употреба знаци. Това бяха отблъскващите останки на отминали индустриални империи. Ами собствената му империя в сърцето на Манхатън? Дали и тя не бе орисана да се превърне в купчина исторически отпадъци?