Последва дълга тишина и Жинсу дори се зачуди дали телефонът на Новак не е изключил. Най-накрая той проговори.
— Ти наистина си човек с визия. Много е приятно да срещнеш някой себеподобен.
— Това е огромна, чудовищна отговорност. Готов ли си да я поемеш? — Жинсу не изчака отговора, а продължи да говори разпалено, красноречиво и настойчиво, излагайки подробно идеята си.
Двайсет минути по-късно човекът, който наричаше себе си Новак, продължаваше да проявява необяснима въздържаност.
— Имаме да обсъдим толкова много неща — каза в заключение Жинсу, — че това може да стане само на четири очи. Може да прозвучи малко пресилено, но аз наистина смятам, че бъдещето на света зависи от нас.
Накрая от другия край на линията се чу тъжен смях.
— Звучи така, сякаш ми предлагаш да купя Обединените нации.
— Надявам се да не съм го казал по този начин — възкликна Жинсу. — Това е съкровище, което няма цена. Но, да, мисля, че се разбрахме.
— И в краткосрочна перспектива моите хора от фондация „Свобода“ ще имат посланически ранг и дипломатически имунитет?
— ООН е като корпорация със сто шейсет и девет представителства по света. Едва ли е възможно това да стане веднага, но да, уставът, който ще предложа, ще бъде недвусмислен в това отношение — отговори генералният секретар.
— Ами ти, скъпи Матю? Ще завършиш втория си мандат, а после? — Гласът по телефона като че ли стана по-приятелски — ти служиш на организацията предано от толкова години.
— Много си любезен — отговори генералният секретар, разбирайки го накъде бие. — Личният елемент е на второ място. Истинското ми безпокойство е свързано с оцеляването на институцията. Но ще бъда откровен. ООН не плаща много. Пост като, да речем, директор на новосъздаден институт на фондация „Свобода“… със заплата и условия, които подлежат на договаряне, би бил идеалният начин да продължа да работя за международния мир. Извинявай, че съм толкова директен. Сложността на онова, което ти предлагам, изисква да сме напълно откровени един с друг.
— Мисля, че започвам да разбирам и че ме заинтригува — каза мъжът, който се представяше като Питър Новак. Сега вече гласът му звучеше по-спокойно.
— Защо не вечеряме заедно? Нещо интимно. В моята резиденция. Колкото по-рано, толкова по-добре. Готов съм да го вместя в ангажиментите си.
— Скъпи Матю — отговори мъжът с неприкритото задоволство на човек, комуто току-що бе предложена Организацията на обединените нации. Тя щеше да е последният орнамент в страховитата му империя, при това много подходящ. Изведнъж той каза: — Ще ти се обадя.
След това телефонът прекъсна.
Генералният секретар подържа още малко слушалката, преди да я сложи на мястото й.
— А сега? — обърна се той към Пол Янсън, който седеше в ъгъла на затъмнения кабинет.
Оперативният агент гледаше опитния дипломат с искрено възхищение.
— Сега ще чакаме — отговори Янсън.
Дали щеше да лапне въдицата? Беше смело предложение, при това съдържаше много истински елементи. Финансовото състояние на ООН наистина беше отчайващо. Матю Жинсу имаше действително големи амбиции за организацията. Славеше се като далновиден човек. За пет години начело на ООН той я преобрази така, както никой друг генерален секретар не си бе представял дори. Беше ли подобна стъпка нелогична?
Идеята за заговора му подсказа случайна реплика на Ангъс Фийлдинг. Янсън си припомни разговора от предния ден с човека, който не много отдавна го заплаши с пистолет. Но явно бе модерно съюзници и врагове да минават в другия лагер. Отначало разговорът тръгна неловко. Фийлдинг бе видял Новак по Си Ен Ен и беше объркан, озадачен и унизен, непривични чувства за ректора на „Тринити“. Намеквайки само за експлозивната тайна, Янсън успя да насочи пъргавия ум на учения към въпроса как човек може да стигне до милиардера отшелник.
Имаше още един елемент, който според сметките на Янсън трябваше да придаде достоверност на сценария. От години Жинсу се славеше със склонноста си към корупция, макар и не в големи мащаби. Като млад служител в ЮНЕСКО той беше уредил договорът с една фармацевтична компания да бъде прекратен и прехвърлен към друга корпорация. Ощетените конкуренти го обвиниха, че е получил за услугата „известни компенсации“ в тайна сметка. Обвинението беше безпочвено, но в някои среди хвана дикиш. Полузабравените намеци за корпупцията щяха по ирония на съдбата да направят предложението по-убедително.
Но най-важното в случая бе човешката психология: Димаръст щеше да пожелае да е истина. Голямото желание оставя винаги сериозен отпечатък върху склонноста да повярваш в нещо. Хората вярват повече на онова, което им се иска да е истина.