Янсън отиде до бюрото на Жинсу и извади от огромната уредба касетка със записания разговор, за да го анализира по-късно.
— Направо ме шашнахте — призна Янсън.
— Приемам това като обида — отговори генералният секретар с лека усмивка.
— Смятате това за намек, че очакванията ми не са били толкова големи? Тогава се изразих зле. Приемете го като доказателство, че в тази стая има един истински дипломат.
— Съдбата на света не може да зависи от пропуск в етикета. Но имам усещането, че в този случай може да се окаже именно така. Преценихте ли всичко както трябва?
— Имам пълно доверие у вас — възрази Янсън.
— Израз на доверие, който аз намирам за смущаващ. Аз вярвам в себе си, но не абсолютно. И вие не би трябвало да ми имате пълно доверие. Говоря, разбира се, по принцип.
— Принципи — каза Янсън. — Абстрактни неща.
— Капризи, искахте да кажете — отговори му Матю Жинсу, а върху устните му заигра лека усмивка. — Не е време за това. Сега е време за конкретизация. Ето една: вашият план изисква да се предвиди как ще реагира един човек, който е непредвидим.
— Съгласен съм, че не е възможно да се предвиди нещо сто процента. Но има модели на поведение, има правила, към които се придържа дори този човек, който не признава правилата. Аз го познавам много добре.
— До вчера щях да твърдя същото. Срещал съм се с Питър Новак неколкократно. Веднъж на вечеря в Амстердам. Веднъж в Анкара след резолюцията за Кипър, която той договори — чисто церемониално събитие. Тогава поднесох поздравленията на ООН и обявих изтеглянето на миротворческите сили на организацията от разделителната линия. Сега, разбира се, съм наясно, че съм се срещал с фантом. Вероятно всеки път с различен човек. Вероятно в програмата „Мобиъс“ пазят архиви, от които може да се провери. Но признавам, че го намерих за харизматичен и непринуден. Привлекателна комбинация.
— Комбинация, която приписват и на вас — каза Янсън внимателно.
Жинсу каза нещо на неразбираемия език, който говореше племето на баща му. Баща му беше издънка от кралския род на Дахомей, някога значима западноафриканска империя.
— Това е една от любимите поговорки на моя чичо, върховния вожд, която той често повтаряше на подлизурковците около себе си. В свободен превод означава: „Колкото повече ми лижеш задника, толкова повече имам усещането, че се опитваш да ме подхлъзнеш.“
Янсън се засмя.
— Вие сте дори по-мъдър, отколкото се говори…
Жинсу му размаха пръст, заканвайки му се наужким.
— Не мога да спра да мисля дали Питър Новак повярва и думичка на онова, което му казах, или беше игра от негова страна? Питам от наранена гордост, разбира се. Самата мисъл, че някой може да ме заподозре, че съм готов да продам организацията, на която съм посветил живота си, наранява собственото ми самолюбие. — Жинсу си играеше с дебела писалка „Монблан“. — Но у мен в момента говори гордостта.
— Лошите хора са склонни да смятат, че и другите са лоши. Освен това, ако се получи, ще имаме обилни основания за гордост. Това би било едно от най-големите постижения в кариерата ви.
В стаята настъпи неловка тишина.
Жинсу не беше по природа самотник. След като бе прекарал десетилетия наред в бюрокрацията на ООН, речите и консултациите се бяха превърнали в негова втора природа. Дипломатическите му умения бяха изцяло впрегнати в потушаване на кофликти между отделните агенции на самата Организация — успокояване на враждите между хората от Комитета по миротворческите операции и този по хуманитарните въпроси, за да не се допусне проява на съпротива от служителите или от техните ръководители в главните представителства. Той познаваше хиляди начини, чрез които бюрократите могат да спрат изпълнението на едно решение, тъй като в дългогодишната си кариера самият той се бе възползвал понякога от тия техники. Методите на вътрешните борби между бюрократите бяха не по-малко изобретателни и сложни от техниките за нападение на бойното поле. На собствените си успехи в подобни битки той дължеше бързото си издигане толкова високо. Освен това бюрократичната битка можеше да се спечели само ако на загубилите бъде внушено, че по някакав начин победата е тяхна. Жинсу беше стигнал до извода, че да си генерален секретар на ООН е като да дирижираш оркестър от солисти. Задача, която изглежда непостижима и все пак възможна. Когато беше във форма, Жинсу можеше да накара някой комитет да стигне до консенсус по въпрос, чието решение той предварително е планирал. Умело прикриваше собствените си предпочитания. Дори понякога привидно симпатизираше на позиции, които тайно в себе си не приемаше. Използваше съществуващи напрежения между специалните представители и членовете на комитетите, като ловко ги обединяваше във временна коалиция срещу омразни съперници, после насочваше дискусиите чрез рикошети и сблъсъци като играч на билярд, който постига сложна поредица от предварително планирани удари с внимателно премерена билярдна топка. Накрая, когато комитетът стигнеше до позициите, към които той го бе насочвал, пускаше безпомощна въздишка, демонстрирайки отстъпчивост и великодушие, и казваше, че останалите в залата са успели да го убедят в правотата си. Имаше бюрократични играчи, чието его непременно изискваше да се чувстват победители. Но истинската власт принадлежеше на онези, които се стремяха да печелят в действителност, а не привидно. Определен кръг хора възприемаха любезното и възпитано поведение на Жинсу буквално и не схващаха колко силен ръководител беше той. Те бяха губещите, които си въобразяваха, че са победители. Някои от онези, които подкрепяха Жинсу, го правеха само защото си мислеха, че могат да го контролират. Други, по-умните, го подкрепяха, защото знаеха, че той е най-ефективният лидер, който ООН бе имала от десетилетия, и че организацията се нуждаеше отчаяно от такъв лидер. Това бе печеливш съюз за Жинсу и за организацията, на която той бе посветил живота си.