— Димаръст — прекъсна го Янсън, — но можем да го наричаме засега Питър Новак.
— Всъщност вие изграждате модел на този човек и наблюдавате как едно хипотетично създание действа по този или онзи начин. Но дали поведението на истинския човек ще съвпадне с вашия модел? Онези, които вие гневно нарекохте „стратезите“, са действали именно по такъв начин. А вие? Колко основателна е вашата увереност?
Янсън се вгледа в кафявите очи на генералния секретар, видя сдържания израз, с който той посрещаше стотици държавни глави. Забеляза излъчването на човек, който владее положението, и все пак при по-внимателно взиране се четеше и още нещо, което бе прикрито само наполовина, страх.
По това също си приличаха, тъй като този страх се дължеше чисто и просто на техния реализъм.
— Убеден съм само, че лошият план е за предпочитане пред липсата на план — каза Янсън. — Ще действаме на колкото се може повече фронтове. Може да успеем. Може и да не успеем. Позволете да цитирам един от моите учители: „Благословени са гъвкавите, тъй като никога не губят формата си.“
— Харесва ми — плесна с ръце Жинсу. — Този, който ви го е казал, е умен човек.
— Най-умният, когото някога съм срещал — отговори мрачно Янсън. — Човекът, който сега нарича себе си Питър Новак.
Последва отново продължителна ледена пауза.
Генералният секретар се обърна със стола си към прозореца, преди да заговори.
— Тази организация беше създадена от свят, преживял една жестока война.
— Дъмбъртън Оукс, 1944 година — каза Янсън.
Жинсу кимна.
— Колкото и да се разшириха пълномощията й впоследствие, централната й роля винаги е била опазването на мира. Винаги има и съпътстваща ирония. Знаете ли, че на това място, където се издига тази сграда, навремето е имало кланица. Докарвали добитъка с баржа по Ист Ривър, след това го водели в градската кланица именно на това място. Често си го напомням: това място някога е било кланица. — Обърна се и погледна американеца в очите. — Не трябва да допускаме да се превърне отново в касапница.
— Погледни ме в очите. — Високият чернокос мъж говореше със спокоен тон. Високите скули му придаваха почти азиатски вид. Мъжът, който наричаше себе си Питър Новак, се наведе над възрастния учен, който лежеше проснат върху специална хирургическа маса. Тя представляваше полупрозрачна платформа, която поддържаше гръдния кош и бедрата, докато коремната област висеше свободно. Беше стандартно оборудване за хирургически операции на гръбначния стълб, тъй като позволяваше на кръвта да се оттича от областта на гръбнака и така се намаляваше кървенето.
В лявата му ръка се вливаше венозно някаква течност. Масата беше нагласена така, че главата и раменете на стария учен бяха повдигнати нагоре, за да може мъжът, който наричаше себе си Питър Новак, да го гледа в лицето.
Звучеше църковно песнопение. Бавни, високи гласове в хармония. Думи на екстаз, но на Ангъс Фийлдинг му приличаше на погребална песен.
О ignis spiritus paracliti,
Vita vite omnis creature,
Sanctus es vivificando formas*
[* О, огън, дух на утешението,
живот за живота на цялото сътворение,
свещен си ти, когато съживяваш формите.]
Върху гърба на възрастния човек, точно по средата, имаше разрез около петнайсет сантиметра, а метални скоби държаха разтворени мускулите на гърба, разкривайки оцветените в слонова кост кости на гръбначния стълб.
— Погледни ме в очите, Ангъс — повтори мъжът.
Ангъс Фийлдинг го погледна, нямаше как да не погледне, но очите на мъжа бяха почти черни, без грам милост. Не приличаха въобще на човешки очи. Изглеждаха като кладенец, пълен с болка.
Чернокосият мъж беше изоставил придобития унгарски акцент. Произношението му беше изцяло американско.
— Какво точно ти каза Пол Янсън? — попита той още веднъж, а крехкият възрастен учен потрепери от ужас.
Чернокосият даде знак с глава на млада жена, която беше специалист ортопед. Огромен, островръх троакар* с размерите на кука за плетене се заби през влакнестата обвивка около мекия диск, който отделяше петия от шестия гръден прешлен. След по-малко от минута жената кимна към него: троакарът беше поставен на място.
[* Хирургически инструмент. — Бел. прев.]
— Добри новини — вътре сме.
После тънка медна жичка, изолирана с изключение на върха, бе прокарана през троакара чак до гръбнака, откъдето минаваха нервните импулси на цялото тяло. Димаръст свърза жиците към устройство и пусна малко количество ток. Реакцията бе незабавна.