Нов писък на агония, почти пронизителен, прекъсна беседата му, но Димаръст не се обезпокои.
— Само помисли — продължи той, — заради налтрексона, който ти вливаме, ще можеш да понесеш равнище на болка, каквото никое човешко тяло не познава. Равнище на болка, каквото никой от предците ти не си е представял, дори да е имал нещастието да бъде разкъсан жив от тигър с остри зъби. Тази субстанция наистина може да повиши равнището неограничено. Единственото ограничение е търпението на мъчителя. Правя ли ти впечатление на търпелив човек? Аз мога да бъда много търпелив, Ангъс. Сам ще се увериш. Мога да бъда много търпелив, когато се налага.
Ангъс Фийлдинг, изтъкнатият ректор на „Тринити Колидж“, започна да прави нещо, което не бе правил, откакто е бил осемгодишен: разплака се.
— О, скоро ще копнееш да изпаднеш в безсъзнание. Но системата съдържа също психостимуланти — внимателно подбрана комбинация от дексметилфенидат, атомоксетин и адрафинил, които ще те държат буден до безкрайност. Няма да пропуснеш нищо. Онова, което тялото ти ще изпита, ще е изключително, невероятно. Мислиш си, че вече си издържал непоносима, немислима агония. Но аз мога да я увелича десетократно, стократно, хилядократно. Това, което усети досега, не е нищо в сравнение с онова, което те очаква. Ако, разбира се, продължиш да упорстваш. — Ръката на Димаръст се протегна към устройството за електрически ток. — За мен наистина е важно да получа задоволителни отговори.
— Всичко — изхълца Фийлдинг, а бузите му бяха мокри от сълзи. — _Всичко._
Димаръст се усмихна, а черните му очи се вторачиха в ректора.
— Погледни ме в очите, Ангъс. Погледни ме в очите. А сега се изповядвай. _Какво каза на Пол Янсън?_
ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
— Ето виж, имам един човек, който наблюдава входа — каза Джесика Кинкейд на Янсън от задната седалка на жълто такси, което задигнаха малко преди това. — Той си мисли, че е нещо като тренировка. Но ако тя реши да се отправи към някой от частните им самолети в Тийтърбъро, можем да й загубим следите завинаги.
Джеси беше облечена в памучна тениска с логото на телефонната компания „Върайзън“.
— Добре ли проучи обитателите?
— Цялата сбирщина.
Наистина поредица от дискретни телефонни обаждания потвърдиха наблюденията и тя узна дори повече, отколкото й бе необходимо. Обитателите на жилищната сграда включваха асове на финансовия капитализъм, директори на фондации и разни типове от Ню Йорк, известни като филантропи, но с незнаен произход на богатството си, което им позволяваше да се изживяват в такава роля. Дребни душици с бляскава външност, които горяха от желание да харчат новоспечелените пари, готови да живеят в апартамент, ако ще и на последния етаж, в някой от палатите на Доналд Тръмп, където всяка повърхност беше лъскава и блестеше. На Пето авеню 1060 асансьорите все още бяха с вратите хармоники от 1910 година, а облицовките — от тъмна кожа и дърво. Собствениците на кооперацията съперничеха на хунтата в Бирма по липса на гъвкавост и по авторитаризъм. От тях можеше да се очаква да отхвърлят молбата на всеки кандидат, който искаше да се настани там, ако го намереха за „скандален“, любимата дума за уронен престиж. На Пето авеню 1060 приемаха с отворени обятия благодетели на изкуството, но не и артисти. Приемаха спонсори на операта, но не и оперни певци. Онези, които спонсорираха културата, водени от своя цивилизован дух, бяха почитани. Създателите на културата — отбягвани.
— На етажа над нея живее някоя си Агнес Камерън — каза Кинкейд. — Участва в борда на музея за изящни изкуства „Метрополитън“, в социално отношение безукорна. Обадих се в дирекцията и се представих като журналистка. Първо ми съобщиха, че е на заседание. Но аз реших да се уверя и пак звъннах и някаква противна жена ме уведоми, че било невъзможно, тъй като госпожа Камерън била в момента в Париж.
— Най-добрият кандидат ли е?
— Така изглежда, според сведения от телефонната компания има високоскоростна интернет връзка, инсталирана миналата година.
Тя подаде на Янсън памучна тениска с черно-бялото лого на „Върайзън“, точно като нейната.
— Оказа се, че твоят приятел Корнелиъс има брат, който работи във „Върайзън“ — обясни тя. — Уредих с него всичко.
После Джеси му подаде кожен колан с инструменти да го закопчае на кръста си и накрая яркооранжев телефон за проби, който беше най-обемната част от оборудването.
Когато доближиха портиера, заговори Джеси Кинкейд.
— Имаме клиентка, доколкото знам тя е извън страната в момента, но интернет връзката й не е наред и ни помоли да я оправим, докато я няма. — Тя измъкна ламинирана карта за самоличност и му я показа. — Името на клиентката е Камерън.