— Агнес Камерън, на осмия етаж — потвърди портиерът с албански акцент, както установи Янсън. Бузите му бяха покрити със слаби белези от акне, а шапката му с козирка седеше високо върху къдравата му кафява коса. Той влезе вътре и се консултира с охраната. — Техници от телефонната компания. Дошли са за госпожа Камерън.
Последваха го в елегантното фоайе с гипсови корнизи с овални орнаменти в дорийски стил и облицовка в черен и бял мрамор на жилки.
— С какво мога да ви помогна? — попита вторият портиер, плещест мъж също от албански произход, който седеше върху кръгъл тапициран стол и разговаряше с охраната. Той стана на крака. Явно беше по-старши от другия и искаше да стане ясно, че решенията се взимат от него.
Няколко мига той ги оглеждаше внимателно, мръщейки се. После вдигна стар бакелитен телефон и натисна няколко копчета. Янсън изгледа Кинкейд: госпожа Камерън се предполагаше да е извън страната. Тя вдигна леко рамене.
— Техници от „Върайзън“ — каза той. — „Върайзън“. За телефонната линия. Защо? Не знам защо.
Той закри слушалката с ръка и се обърна към двамата посетители.
— Прислужницата на госпожа Камерън пита защо не дойдете, когато се върне. Другата седмица.
Джеси театрално се опули.
— Изчезваме — каза Янсън през зъби. — Една услуга, съобщете на госпожа Камерън, когато я видите, че едва ли ще можем да дойдем по-рано от няколко месеца.
— Няколко _месеца_?
— Четири вероятно — потвърди Янсън с непреклонно професионално хладнокръвие. — Може и по-рано, може и по-късно. Опашката е невероятна. Опитваме се да обслужим всички максимално бързо. Но когато някой клиент се откаже от насрочения час, отива в края на списъка. Казаха ни, че тя много държала да оправим проблема, докато се върне в града. Шефът каза, че са се обадили за нея от три-четири места. И той й направи специална отстъпка. А вие казвате да се чупим. На мен не ми пука, но да не забравите да обясните на госпожа Камерън, че вината не е моя.
Досада и наранена гордост си съперничеха в гласа на претрупания с работа телефонен техник. Той работеше за ужасна бюрокрация, която ужасно ненавиждаше, и беше свикнал да хвърлят върху него вината за издънките в системата. Беше свикнал, но това не означаваше, че се е примирил.
„Вината не е моя.“ Старши портиерът се сепна. Ами ако нещата наистина опрат до търсене на виновник? По-добре да се избегне такава ситуация. Той отново заговори в слушалката.
— Знаеш ли какво? Мисля, че е по-добре да пуснем тия хора да си свършат работата. — После кимна в посока на асансьорната площадка. — По коридора и после вляво. Осмият етаж. Прислужницата ще ви отвори.
— Сигурен ли си? Тъй като имах тежък ден и нямам нищо против да приключвам вече.
— Тръгвайте към осмия етаж, тя ще ви пусне — повтори портиерът, а под безизразното му уж изражение прозираше молба.
Янсън и Кинкейд тръгнаха по лъскавия под към асансьорите. Старата врата хармоника беше непокътната, но кабината вече не се обслужваше от специален човек. Нямаше също камера за наблюдение — при наличието на двама портиери и охрана във фоайето не беше необходимо. Съветът на кооперацията явно беше отхвърлил допълнителните мерки за сигурност като натрапчив и излишен технически способ за наблюдение в жилищна сграда, построена от господин Тръмп. Мъж и жена би трябвало да могат да разменят по някой закачлив бърз поглед в асансьора, без да се притесняват от досадни зрители.
Натиснаха копчето за осмия етаж. Изчакаха нетърпеливо малката кабина да се издигне и после бавно да спре, клатушкайки се. Имайки предвид състоятелността на наемателите в сградата, това, че асансьорите не бяха обновени, говореше за нещо като привързаност.
Накрая вратите се отвориха бавно точно срещу площадката пред апартамента.
Къде ли беше Марта Ланг? Дали беше чула как се отваря и затваря вратата на асансьора? Янсън и Кинкейд пристъпваха тихо в коридора, ослушвайки се.
Дрънчене на порцелан, но в далечината.
Наляво от края на тъмния коридор извито стълбище водеше към долния етаж. Вдясно имаше още една входна врата, която водеше вероятно към спалня или няколко спални. Главният етаж изглеждаше да е този под тях. Ланг трябваше да е там. Провериха внимателно района за камери и нещо друго, което да говори за наблюдателно оборудване. Не откриха нищо.
— Добре — прошепна Янсън. — Сега да действаме по учебник.
— Чий учебник?
— Моя.
— Готово.