Ново потракване на порцелан — на чаша върху чинийка. Янсън надникна през стълбището. Не се виждаше никой, а и слава Богу, стълбите бяха от мрамор, а не със скърцащо покритие, което би послужило като непреднамерена алармена система.
Янсън даде знак на Джеси да остане зад него. После бързо слезе по стълбите, притискайки гръб към стената. В ръката си държеше малък пистолет.
Пред него се откри огромна стая с дебели спуснати завеси. Вляво имаше още една стая, нещо като двоен вестибюл. Стените бяха облицовани с боядисано в бяло дърво. Картини и гравюри, не особено изящни, висяха на еднакво разстояние една от друга. Мебелите изглеждаха така, сякаш бяха предназначени за човек, който само понякога пребивава в Ню Йорк, например бизнесмен от Токио, елегантни и скъпи, но без индивидуалност. Янсън бързо сведе мислено пространството около себе си до разположение на врати и нива — едното беше свързано с излагане на опасност, другото — с измъкване и прикриване.
Придвижвайки се плътно опрян към стените, Янсън бавно напредваше през двойния вестибюл. Върху пода имаше лакиран паркет, покрит почти изцяло с огромни килими в пастелни тонове. Килимите обаче не премахваха изцяло лекото скърцане на паркета под краката му. Внезапно нервите му се изопнаха, сякаш през тях мина електрически ток, тъй като видя пред себе си прислужница в памучна бледосиня престилка.
Тя се обърна към него, държейки в ръка старомодна пръчка с пера за обиране на прах. Беше като вцепенена, а на закръгленото й лице имаше застинала усмивка. Може би от страх.
— Пол, внимавай!
Гласът на Джеси. Не беше чул кога е слязла, но стоеше точно зад него.
Изведнъж гърдите на прислужницата се оцветиха в алено и тя падна върху килима, чиято мека вълнена материя притъпи шума.
Янсън се извърна и видя в ръката на Джеси пистолета със заглушител, от чийто перфориран цилиндър излизаше тънка струйка барутен дим.
— Господи — промълви Янсън ужасено, — съзнаваш ли какво направи?
— А ти?
Джеси се приближи до тялото и разрови с крак перата за обиране на прах, които бяха останали в ръката на прислужницата. Не беше никакъв инструмент за почистване на къщата, безобиден в буквалния смисъл. Между перата беше скрит изкусно пистолет „Зиг Зауър“, закрепен към ръката на мъртвата жена с ластик.
Джеси съвсем правилно беше решила да стреля. Затворът на автоматичния пистолет беше освободен, а в цевта имаше патрон. Беше се разминал на косъм от смъртта.
Марта Ланг не беше сама и без охрана.
Дали все още не подозираше за присъствието им? В края на втория вестибюл имаше още една врата, която най-вероятно водеше към столовата.
Отново се чуха стъпки откъм вътрешността.
Янсън се притисна към стената до рамката на вратата и вдигна беретата пред себе си, готов да натисне спусъка или да нанесе удар, според ситуацията. Як мъжага с пистолет влетя през вратата, изпратен явно да провери какво става. Янсън го удари с беретата по тила. Той се олюля, а Джеси го прихвана, помагайки на тялото да падне тихо върху килима.
Янсън се ослуша за миг, възвръщайки самообладанието си. Неочакваното насилие го беше изкарало от равновесие и трябваше да се съсредоточи.
Изведнъж прокънтя серия от силни изстрели и вратата стана на дупки от няколко патрона магнум. Наоколо се разхвърчаха трески. Дали самата Марта Ланг не беше стреляла? Имаше предчувствие, че е била точно тя. Янсън погледна към Кинкейд да се увери, че и тя като него е извън обсега на стрелбата, встрани от входа.
За миг се възцари тишина, а после отново се чуха стъпки. Янсън се досети какво правеше Марта Ланг или онзи, който беше в стаята, и какво той самият трябва да направи. Тя щеше да надзърне през дупките, които оръжието й бе пробило в дървената врата, за да оцени загубите. Беше си осигурила пространство за стрелба. Едва ли някой щеше да дръзне да стои там, където току-що бяха летели куршуми.
Всичко беше въпрос на време и Янсън не можеше да си позволи да се мотае. Сега! С всичка сила той се обърна и се хвърли към вратата с раменете напред. Това беше неговото оръжие — стенобойна машина. Вратата се отвори лесно, но след това се блъсна в някого, изпращайки го в другия край на стаята.
След като вратата зейна, видя, че това наистина беше Марта Ланг. Беше я изблъскал върху маса за хранене в стил „Хепълуайт“. Тежкото автоматично оръжие беше отхвърчало, удряйки се в масата на няколко сантиметра от ръката й.
С ловкостта на котка Ланг скочи на крака, заобиколи масата и се протегна за черното лъскаво оръжие.
— Дори не си го помисляй — предупреди я Джеси.
Марта Ланг погледна в посока към гласа и видя Джеси, заела идеална позиция за стрелба, държейки пистолета си с двете ръце. Позата й подсказваше, че не би пропуснала. Изражението й показваше, че няма да се поколебае да стреля.