— Алън Димаръст — къде е той?
— Тук. Там. Навсякъде. Би трябвало да го наричаш Питър Новак все пак. Иначе е доста грубо.
— Къде е, по дяволите?
— Не казвам — отговори тя спокойно.
— По какъв начин те е обсебил? — избухна Янсън.
— Тъжно ми е да го кажа, но ти не знаеш какво приказваш.
— Той те притежава по някаква причина.
— Ти не разбираш нищо — отвърна тя със смразяващ глас. — _Питър Новак притежава бъдещето._
Янсън погледна гневно.
— Ако знаеш къде е, Бог ми е свидетел, че ще изтръгна тази информация от теб. Вярвай ми. След няколко часа на система със скополамин няма да знаеш кога говориш и кога изричаш на глас мислите си. Каквото и да ти мине през главата, излиза през устата. Ако е в главата ти, ще го изтръгнем. Ще узнаем още много гадости. Предпочитам да ти спестя намесата на химията. Но по един или друг начин ще ни кажеш всичко, което искаме да знаем.
— Много си сигурен — каза тя и се обърна към Джесика. — Хей, няма ли да ме защитиш? Няма ли да проявиш малко женска солидарност? Не си ли чувала колко силно е сестринството? — После доближи лицето си само на няколко сантиметра от неговото. — Пол, наистина съжалявам, че приятелите ти бяха гръмнати в небето над Анура. — Тя изимитира с пръстите си летене и със злобен глас добави: — Знам как те съсипа смъртта на малкото ти гръцко приятелче — пусна ехидна усмивка. — Какво да ти кажа? Случва се.
Янсън усети как запулсира вената на челото му. Знаеше, че лицето му се е зачервило от гняв. Представи си как смачква физиономията й, счупените лицеви кости, как с къс саблен удар натиква костите на носа й в мозъка. Но почти толкова бързо гневът му отмина.
— Не ти предлагам три възможности — напомни й той. — Само две. Ако не решиш сама, аз ще реша вместо теб.
— И колко време ще отнеме? — продължи да го дразни тя.
Янсън си даде сметка, че някъде от дъното на стаята звучи хорова музика. Хилдегард фон Бинген. Косата му настръхна.
— „Химн на екстаза“ — каза той. — Дългата сянка на Алън Димаръст.
— А? Аз го научих да слуша тази музика — уведоми го тя, вдигайки рамене. — Докато бяхме малки.
Янсън се вторачи в нея, сякаш я виждаше за първи път. Изведнъж няколко малки подробности си дойдоха по местата. Начинът, по който движеше главата си, внезапните, озадачаващи промени в настроенията и тона, възрастта й, някои черти.
— Мили Боже — възкликна той. — Ти си…
— Негова сестра близнак. Казах ти, че сестринството е нещо силно — започна да масажира лявото си слепоочие. — Прословутите близнаци Димаръст. Двойна беля. Тероризирахме всички във Феърфийлд, докато растяхме. Ония слабоумници от „Мобиъс“ дори не знаеха, че Алън ме е включил в играта — докато тя говореше, разтриваше все по-силно и по-силно главата си, сякаш нещо я сърбеше под кожата. — Ако си въобразяваш, че аз ще го предам, както се изрази, по-добре си помисли още веднъж.
— Нямаш избор — напомни й Янсън.
— Какво прави тя? — попита Джесика тихичко.
— Винаги имаме избор. — Движенията на Ланг станаха по-леки, по-съсредоточени. С пръстите си тя започна да рови нещо в областта на ключицата си. — А — каза тя, — ето го. Така е по-добре.
— Пол! — изкрещя Джесика и се намеси в момента, в който реагира и той. — Спри я!
Беше късно. Чу се отчупването на подкожна ампула и после жената отпусна назад главата си, все едно изпадна в екстаз, а лицето й стана кървавочервено. Издаде леко гърлен звук, който прерасна в хъркане. После очите й се изцъклиха и изпод полузатворените клепачи се показа само бялото.
От тонколоните призрачните гласове пееха:
Gaudete in ilio,
Quem no viderunt in terris multi,
Qui ipsum ardenter vocaverunt.
Gaudete in capite vestro.*
[* Радвайте се в Илион,
който мнозина не видяха на земята,
и който пламенно зовяха.
Радвайте се във вашата столица.]
Янсън сложи ръка върху дългата шия на Марта Ланг да провери за пулс, макар да знаеше, че няма да намери. Симптомите на отравяне с цианид се набиваха на очи. Тя избра смъртта пред отстъплението и Янсън се затрудняваше да определи дали беше израз на смелост или на страхливост.
_Винаги имаме избор_ — им каза мъртвата жена. _Винаги имаме избор._ Друг глас, от преди десетилетия, се обади в главата му. На човек от Виетконг, който го разпитваше, човека с очила с метални рамки: _Да не вземеш решение е равносилно на решение._
ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Телефонната конзола на бюрото на генералния секретар звънна. Гласът на Хелга.
— Извинете за безпокойството, но господин Новак ви търси отново.
Матю Жинсу се обърна към върховния комисар за бежанците, бивша ирландска политичка, чийто буен нрав се съчетаваше с прекалена бъбривост. Тя беше в конфликт със заместник генералния секретар по хуманитарните въпроси, който водеше подмолни битки с непреклонна и нехуманна страст.