— Мадам Маккейб, ужасно съжалявам, но имам много важен разговор по телефона. Мисля, че разбрах притесненията ви, свързани с Отдела по политическите въпроси. Вярвам, че можем да се справим _с обща воля_. Помолете Хелга да насрочи среща на шефовете.
Той стана и направи лек поклон с глава, отпращайки я любезно. После вдигна телефона.
— Моля, говорете с господин Новак — каза женски глас.
Последваха няколко щраквания и елекронни сигнали и до него достигна гласът на Питър Новак.
— _Скъпи_, Матю — започна той.
— _Скъпи_, Питър — отвърна Жинсу, — твоята щедрост не подлежи на _обсъждане_ и е достойна за уважение. Откакто Рокфелер дариха земята, върху която беше построен комплексът на ООН, никой частен индивид не е предлагал…
— Да, да — прекъсна го Новак. — Страхувам се обаче, че се налага да отклоня поканата ти за вечеря.
— О-о-о?
— Имам нещо _по-церемониално_ предвид. Надявам се да се съгласиш с идеята ми. Ние нямаме тайни, нали? Прозрачността винаги е била водеща ценност на ООН.
— Е, казвай, Питър.
— Ще ти предложа нещо, а ти ще ми кажеш дали е разумно.
— Моля.
— Разбрах, че ще има заседание на Общото събрание този петък. Моя отдавнашна мечта е да говоря пред този внушителен орган.
— Разбира се, че не е разумно — бързо отговори Жинсу. — Много малко са частните лица, които са говорили от тази трибуна…
— Не вярвам на някой да му се свиди да ми предостави това право и привилегия. Мисля, че мога да го заявя с пълна увереност.
— _Разбира се._
— Като се има предвид, че ще присъстват мнозина държавни глави, равнището на сигурност ще е високо. Може да ме наречеш параноик, но го намирам за успокоително. Ако присъства президентът на САЩ, без съмнение ще има охрана от Сикрет Сървис. Вероятно ще ме придружава кметът на Ню Йорк, който винаги е бил толкова приятелски настроен към мен.
— В такъв случай ще се покажеш съвсем явно и ще попаднеш под светлините на прожекторите, а това не е в твоя стил — каза Жинсу. — Далеч от уединението си?
— Точно това предлагам — отговори гласът. — Знаеш какъв е основният ми принцип: карай другите да гадаят.
— Ами нашият… диалог? — Обзе го смут и безпокойство, но се опита да ги прикрие.
— Не се притеснявай. Мисля, че никой не може да си осигури по-голямо уединение от това да е на публично място.
— По дяволите — извика Янсън, прослушвайки записа с телефонното обаждане на Димаръст.
— Какво друго можех да направя? — попита Жинсу, а гласът му издаваше страх и самообвинение.
— Нищо. Ако бяхте настоявали, у него щеше да се породи подозрение. Той страда от дълбока параноя.
— Как намираш искането му? Не е ли озадачаващо?
— Много находчиво — отговори рязко Янсън. — Тоя тип има повече резервни ходове и от Боби Фишер.
— Но ако някой реши да го очисти?
— Мислил е за това и е взел мерки. Той знае, че враговете му са с вързани ръце. Няма начин истината да бъде доверена на Сикрет Сървис. Той ще използва собствените ни хора като щит. И това не е всичко. Ще се движи из сградата на ООН с кмета на Ню Йорк под ръка. Всеки опит за посегателство срещу живота му ще изложи на опасност известни политици. Ще бъде в район с невероятно строги мерки за сигурност. Към всички световни лидери ще бъдат прикрепени агенти с орлови погледи. По всяко време ще е заобиколен от сили за охрана, равняващи се на цяла армия. Ако американски агент се опита да го застреля, ще последва скандал до небето. Докато е на заседанието на Общото събрание, не можем да го пипнем. Не можем. Само помисли, ще е заобиколен от тълпи. Имайки предвид неговата щедрост, присъствието му ще бъде сметнато за чест от международната общност.
— Да посрещнем човека, който е светлина за всички народи — каза Жинсу, правейки гримаси.
— Типично в стила на Димаръст. „Скрит на открито“ беше един от любимите му изрази. Обичаше да казва, че понякога най-доброто скривалище е да си пред очите на всички.
— На практика точно това ми каза — измърмори Жинсу. Той погледна писалката си, опитвайки се да я превърне в цигара със силата на мисълта си. — А сега какво?
Янсън отпи от хладкото кафе.
— Или ще измисля нещо…
— Или?
Погледът му беше напрегнат.
— Или няма да мога.
Той излезе от кабинета на генералния секретар, без да промълви нито дума повече, оставяйки дипломата сам с мислите му.
Жинсу чувстваше стягане в гръдния кош. В интерес на истината не можеше да спи добре, откакто бе информиран за кризата от президента на Съединените щати, който неохотно отстъпи пред настояването на Янсън. Жинсу все още не можеше да повярва. Как бе възможно Съединените щати да са толкова безразсъдни? Всъщност не точно Съединените щати, а малката съзаклятническа група създатели на програмата. Стратези, както ги наричаше Янсън. Тайната е била предавана от една президентска администрация на друга, подобно на кодовете за ядрените арсенали на страната, при това не по-малко опасна от тях.