Накрая Янсън обиколи западния край на сградата, откъдето щяха да прииждат делегатите. Сигурността беше впечатляваща. Огромните размери на самия Секретариат служеха като щит и предлагаха защита от всички ъгли. Околните улици се затваряха за неофициално движение. Само акредитираните журналисти и членовете на дипломатическите мисии можеха да припарват в района.
Алън Димаръст не можеше да избере по-безопасно място, та дори да се окопаеше в бункер на Антарктида.
Колкото повече проучваше обстановката, толкова повече Янсън се възхищаваше на гениалната тактика в плана за отмъщение. Трябваше да се случи нещо наистина извънредно, за да бъде осуетен, което означаваше, че те разчитаха на нещо, което не можеше да се предвиди.
„Какво общо може да има между праведното и греховното, между светлината и тъмнината“?
Но Янсън съзираше основанието за подобна връзка по-ясно от всеки друг. За унищожаването на този майстор на лъжата и измамата се изискваше нещо повече от хладнокръвни, пресметнати действия и контрадействия от страна на стратезите. Изискваше се необузданата, неутолимата, безумната и, да, безграничната омраза на истински фанатик. По този въпрос спор не можеше да има: най-добрият им шанс да сразят Димаръст беше да прибягнат към единственото, което не можеше да се контролира.
Със сигурност стратезите си въобразяваха, че могат да контролират това нещо. Но те нямаха контрол над него и не можеха да имат. Играеха си с огъня и трябваше да са готови да изгорят.
ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА
Автоколоните започнаха да пристигат на площада пред ООН в седем часа на следващата сутрин, ескортирайки хора с всякаква културна и политическа принадлежност. Лидери на военни режими в парадни униформи крачеха към входа така, сякаш правеха преглед на войските си, чувствайки се защитени и овластени от пагоните и нашивките, с които сами се бяха удостоили. Те гледаха на хърбавите лидери на така наречените демокрации като на нищо повече от надути банкери: тъмните костюми и стегнатите им вратовръзки не бяха ли сигнал за вярност по-скоро към меркантилните класи, отколкото към величието на националния дух? На свой ред избираемите ръководители на свободните демокрации се отнасяха към шарените символи, с които тези генерали бяха окичени, с презрение и неодобрение: тези каудильо* заграбваха властта благодарение на бедността и социалната изостаналост. Мършавите лидери наблюдаваха дебелите лидери и си мислеха, че им липсва всякакъв самоконтрол, нищо чудно, че бяха натрупали огромни външни дългове. Яките лидери на свой ред смятаха своите слаботелесни западни колеги за безцветни и студени висшистчета, по-скоро административни сухари, отколкото истински лидери мъжкари. Такива мисли се криеха зад широките усмивки. Като молекули рояците от хора се смесваха и отблъскваха, събираха се и се разминаваха. Празнословни закачки заместваха сърцераздирателните оплаквания. Топчест президент на централноамериканска държава прегърна дългурестия германски външен министър, като и двамата бяха наясно какво означава прегръдката им: _Не можем ли да побързаме с преструктурирането на дълговете? Защо трябва да ми го начукваш да обслужвам заемите на моя предшественик? В края на краищата аз го застрелях!_ Безвкусно натруфен властелин от Централна Азия поздрави премиера на Великобритания с ослепителна усмивка и мълчалив протест: _Граничният спор с войнствения ни съсед не е международен проблем._ Президентът на преживяваща смутни времена страна от НАТО, която някога е била част от огромна империя, издири своята пълна противоположност от стабилната и просперираща Швеция и си размени с него салонни приказки за неотдавнашното си посещение в Стокхолм. Неизреченото послание беше: _Действията ни срещу кюрдските села в границите на държавата ни може да притесняват вашите разглезени правозащитници, но ние нямаме друг избор, освен да се защитим от сепаратистките сили._ Зад всяко ръкостискане, прегръдка и потупване по гърба се криеше несправедливост, тъй като несправедливостта бе гръбнакът на международнатна общност.
[* Вождове (исп.). — Бел. прев.]
Сред членовете на делегациите се мотаеше мъж с кафийе, дълга брада и слънчеви очила — типичната премяна за представителите на управляващата класа в арабските страни. С други думи, той изглеждаше като стотиците дипломатически представители от Йордания, Саудитска Арабия, Йемен, Мансур, Оман и Обединените арабски емирства. Мъжът имаше хладнокръвен и леко самодоволен вид. Без съмнение се радваше, че е в Ню Йорк и се надяваше да мръдне към „Хари Уинстън“ или по-простичко казано, да огледа сексуалната чаршия на големия метрополис.