Питър Новак се изправи. Усмихна се на своя посетител.
Президентът на Съединените щати.
Този човек, който обикновено излъчваше самоувереност, сега бе пребледнял. Нямаше аудиовръзка, но явно президентът поиска от охраната да излезе и да ги остави насаме.
Без да промълви, президентът извади запечатан плик от предния джоб на сакото си и го подаде на Питър Новак. Ръцете му трепереха.
Психологически двамата бяха пример за пълна противоположност. Единият, лидерът на свободния свят, изглеждаше сломен и унижен, а другият — самоуверен и триумфиращ.
Президентът кимна и погледна за миг, сякаш искаше да каже нещо, но явно премисли.
После си излезе.
Камера номер две. Новак пъхна плика в джоба на сакото си. Този плик, както Янсън вече знаеше, можеше да обърне света с главата надолу.
И това бе само началото.
Халифа си погледна часовника. Времето беше всичко. Металните детектори правеха невъзможно да се внесе огнестрелно оръжие. Но да се снабди с такова оръжие беше елементарна задача. В сградата имаше стотици, притежание на хората от сигурността на ООН и от другите служби за охрана. Той не се притесняваше от тях. Нито от уменията им. Халифа се бе сблъсквал с най-страховитите бойци в света. Проявеното лично от него безстрашие му бе спечелило вечната почит на неговите парцаливи и невежи последователи. Владеенето на идеологията или на стиховете от Корана не беше достатъчно само по себе си. Тези хора имаха потребност да знаят, че лидерите им притежават физически кураж, не само духовна, но и физическа сила.
Славата му за непобедимост, която помръкна след оная ужасна нощ в Каменния дворец, щеше да се върне, дори да се удвои, ако изпълнеше дръзкия си план. Нямаше да се поколебае да го извърши, а сред суматохата, която щеше да настане, щеше да избяга с моторна лодка, завързана на доковете на Ист Ривър, само на стотина метра от сградата на ООН. Светът щеше да разбере, че не може да пренебрегва праведната им кауза.
Да, да се докопа до оръжие щеше да е почти толкова лесно, колкото да го свали от рафта в склада. Предпазливостта изискваше да изчака до последния момент, преди да се снабди с него. Колкото по-дълго време минеше след като го отнеме, толкова по-дълго щеше да е изложен на опасност. В крайна сметка осигуряването на оръжие означаваше да се обезвреди притежателят му.
Според предварителния дневен ред, за който бе уведомен посланикът на Мансур в ООН, Питър Новак щеше да започне изказването си след пет минути. Налагаше се да отиде набързо до тоалетната. Той бутна незаключената врата, през която се излизаше от залата, и свърна към параклиса.
Халифа вървеше много бързо, сандалите му отекваха по мраморния под. Накрая привлече вниманието на агент от американската Сикрет Сървис с квадратна брадичка и къса подстрижка. Дори беше за предпочитане пред служител от охраната на ООН, тъй като оръжието му щеше да е по-качествено.
— Сър — обърна се той към агента в тъмен костюм. — Охранявам лидера на Ислямска република Мансур.
Агентът на Сикрет Сървис се направи на разсеян. Чуждестранните държавни глави не му влизаха в задълженията.
— Получихме сведение, че някой се укрива ей там! — Той посочи към параклиса.
— Ще се обадя да проверят — каза американецът равнодушно. — Не мога да напускам поста сй.
— Съвсем близо е. Аз самият смятам, че там няма никой.
— Преди няколко часа обърнахме надолу с главата цялата сграда. Склонен съм да се съглася с вас.
— Но ще погледнете, нали? Трийсет секунди работа. Съобщението без съмнение е безпочвено, но ако грешим, и двамата ще бъдем притиснати яко да обясним защо не сме направили нищо.
Агентът въздъхна недоволно.
— Покажете ми пътя.
Халифа отвори малката дървена врата към параклиса и изчака, докато човекът от Сикрет Сървис влезе вътре. Параклисът представляваше тясно и дълго помещение с нисък таван и слабо осветление от двете страни. В дъното му аплик осветяваше боядисан с черен лак сандък, покрит отгоре с лъскаво стъкло — някакво хрумване на дизайнер, свързано с представата му за нещо като светска религиозност. Върху стената срещу вратата имаше стенопис с полумесеци, кръгчета, квадрати, триъгълници, които се преплитаха в амалгама от вероизповедания. Тази пълна измишльотина беше толкова типично западна и приличаше на украса върху сандвич „Биг Мак“. Не беше нужно да се уточнява, че тази духовна хармония можеше да съществува единствено под неоспоримата протекция на западното благоволение. В другия край близо до входа бяха наредени пейки с плетени седалки. На пода имаше мозайка на неправилни триъгълници.