— Тук няма къде да се скрие — каза мъжът. — Няма никой.
Тежката, шумоизолирана врата се затвори зад него, заглушавайки врявата във фоайето.
— Какво значение има — отвърна Халифа. — И без това нямате оръжие. Ще сте безпомощен срещу убиец.
Агентът от Сикрет Сървис се подсмихна и разтвори тъмносиньото си сако, сложи ръце на кръста си, за да покаже револвера с дълга цев в кобура под мишницата му.
— Извинявам се — каза Халифа и се обърна с гръб към американеца, правейки се, че е заинтригуван от стенописите. След това отстъпи назад.
— Губите ми времето — оплака се американецът.
Халифа рязко изви назад главата си и я заби в брадичката му. Плещестият агент се замая и Халифа се възползва да измъкне от кобура под мишницата му револвера „Магнум“, модел „Руджер“ SP101, снабден с четириинчов барабан за увеличаване на точността. Удари агента по главата с дръжката, за да е сигурен, че самодоволният неверник ще е в безсъзнание поне няколко часа.
После пъхна оръжието в коженото си куфарче и изтегли отпуснатото тяло на американеца зад лакирания дървен сандък, където никой нямаше да го забележи.
Беше време да се върне в конферентната зала. Време да отмъсти за униженията. Време за правене на история.
Щеше да докаже, че е достоен за титлата, с която неговите последователи го дариха. Той беше истински Халиф.
И нямаше да се провали.
В апартамента лампичката върху черния телефон започна да свети. Това бе знак за оратора, че скоро му идва редът на трибуната — стандартна процедура, с която го уведомяваха няколко минути преди да се изправи пред насъбралите се световни лидери.
Новак се протегна за телефона и отговори:
— Благодаря.
Докато го наблюдаваше, Янсън усети някакво жегване.
_Нещо не беше наред._
Той бързо натисна копчето за пренавиване и пусна последните десетина секунди от видеозаписа.
Лампичката на телефона светна, Новак се протегна за телефонната слушалка и я вдигна до ухото си…
_Нещо не беше наред._
Но _какво_? Подсъзнанието на Янсън биеше тревога, но той беше уморен, толкова уморен, че от изтощение умът му бе замъглен.
Пусна още веднъж последните десет секунди от записа.
Светещата лампичка върху вътрешния телефон.
Питър Новак, пазен от цяла батарея охранители, но в момента съвсем сам в апартамента на ръководството, вдига слушалката, за да чуе инструкциите кога да се покаже пред света.
Вдига слушалката с дясната ръка.
Питър Новак доближава слушалката до ухото си.
Дясното ухо.
Изведнъж Янсън се смрази, сякаш кожата му се покри с ледена кора. С ужасна, болезнена яснота в главата му нахлуха каскади от образи. Беше влудяващо, лица и гласове, които се смесваха. Димаръст на бюрото си в Кхе Сан, вдига телефона. _Тия съобщения са безполезни!_ Държи слушалката до ухото си дълго време. Накрая казва: _Много неща може да се случат в зоната за свободна стрелба._
Димаръст на блатистия терен близо до Хам Луонг, вдига радиотелефона, слуша внимателно, изрича серия от команди. Протяга _лявата_ си ръка, държи слушалката до _лявото_ си ухо.
Алън Димаръст беше левак. Спор нямаше. Категорично.
Човекът в апартамента не беше Алън Димаръст. _Всесилни Боже!_ Янсън усети, че кръвта му нахлу в главата, слепоочията му започнаха да пулсират.
Беше изпратил двойник. Янсън непрекъснато предупреждаваше останалите да не подценяват опонента си. А ето че самият той го бе направил.
А и стратегическият замисъл пасваше. „Ако врагът ти има добра идея, открадни я“ — го съветваше Димаръст на смъртоносните бойни полета във Виетнам. Сега стратезите на програма „Мобиъс“ бяха врагове на Димаръст. Той бе извоювал свободата си, ликвидирайки двойниците си, явно бе планирал удара си от години. През всичкото това време той си беше създал привърженици и съюзници, беше създал свой собствен двойник, който беше под негов контрол.
Защо Янсън не се сети по-рано за тази възможност? Измамникът, който седеше в апартамента, не беше Питър Новак, а работеше за него. Да, това бе точно в стила на Димаръст. Той винаги… обръщаше нещата в своя полза. _Виж двата бели лебеда, вместо единия черен. Гледай към отрязаното парче кейк, вместо към кейка с отрязаното парче. Усъвършенствай движенията._
Мъжът, който всеки момент щеше да говори пред Общото събрание, беше жертвено агне, което ги водеше към собственото им заколение. Той беше машата, с чиято помощ щеше да ги изиграе.
След няколко минути този човек, копие на копието, този двоен ерзац Новак, щеше да застане на зеления мраморен подиум.
И щяха да го застрелят.
Това нямаше да е гибелта на Новак, а тяхната собствена гибел. Алън Димаръст щеше да потвърди параноичните си подозрения: щеше да нанесе удар на враговете си, щеше да разбере, че поканата наистина е била заговор.