В същото време те щяха да унищожат последната си пряка връзка с Алън Димаръст. Нел Пиърсън беше мъртва. Марта Ланг, както тя наричаше себе си, също беше мъртва. Всяка човешка нишка, която можеше да ги отведе до него, беше прекъсната с изключение на мъжа в апартамента. Този човек явно бе прежалил половин година от живота си, за да се възстанови след пластичната операция. Беше жертвал — доброволно или недоброволно — самоличността си за гениалния маниак, в чиито ръце бе бъдещето на света. Ако го убиеха, Янсън щеше да се лиши от единствената връзка с Димаръст.
Ако се изправеше на подиума, щяха да го убият.
Планът, който бяха пуснали в действие, не можеше да се спре. Беше извън техния контрол. В това се състоеше най-голямото му предимство, а вероятно и най-голямата опасност за провал.
Янсън бързо насочи камерата към делегацията от Мансур. Ето я седалката до пътеката, на която седеше Халифа.
Празна.
_Къде ли беше отишъл?_
Янсън трябваше да го открие. Това бе единствената възможност да предотврати катастрофата.
Той включи микрофона и се свърза с генералния секретар.
— Трябва да отложите речта на Новак. Нуждая се от десет минути.
Генералният секретар седеше на високата мраморна пейка зад подиума, усмихваше се и кимаше.
— Невъзможно — прошепна той, без да промени изражението си.
— Направете го! — настоя Янсън. — Вие сте генералният секретар, по дяволите! Вие решавате.
После той бързо затича по стълбището към фоайето. Трябваше да открие онзи фанатик от Анура. Това убийство нямаше да спаси света, щеше да го обрече.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Янсън в обувки с гумени подметки тичаше по облицования с бял мрамор коридор. Халифа беше изчезнал от конферентната зала, което означаваше, че най-вероятно е отишъл да прибере оръжието, внесено по някакъв начин от него или от негов съучастник преди сесията. Южното фоайе, великолепно осветено от огромната стъклена стена, беше празно. В гигантския асансьор нямаше жива душа. Отправи се към салона за делегатите. Върху бял кожен диван се бяха разположили две блондинки, унесени в задълбочен разговор. От пръв поглед личеше, че са прикрепени към някоя от скандинавските делегации, които бяха установили, че местата не достигат за тях. Иначе нямаше нищо друго особено.
Къде ли бе отишъл? Янсън трескаво обмисляше различни възможности.
_Задай въпроса по друг начин: Ти къде би отишъл, Янсън?_
В параклиса. Продълговатото, тясно помещение почти никога не се използваше, но бе непрекъснато отворено. Намираше се в съседство с апартамента на генералния секретар срещу конферентната зала. Едно от помещенията в сградата, където човек можеше да остане незабелязан.
Янсън си плю отново на петите и макар гумените му подметки да не вдигаха шум, се задъхваше от притеснение.
Той бутна тежката шумоизолирана врата и видя мъж в бели одежди да се навежда зад огромен полиран сандък. Вратата тракна и мъжът се обърна.
Халифа.
За миг Янсън бе обзет от такава омраза, че едвам дишаше. Но си придаде изражение на приятелска изненада.
Халифа заговори пръв.
— _Хайф халяк я ахи._
Янсън си спомни, че е с огромна брада и арабски дрехи и се насили да се усмихне. Знаеше, че мъжът му каза нещо на арабски, вероятно го поздрави, но можеше само да предполага. На възможно най-добрия оксбриджки английски* — един арабски монарх, който най-вероятно е получил образованието си в подобна институция, обикновено възприемаше нейните традиции — той отговори:
[* Литературен език, който се говори в университетите в Оксфорд и Кеймбридж. — Бел. прев.]
— Братко мой, надявам се да не съм прекъснал заниманията ти. Имам толкова ужасна мигрена, надявах се да пообщувам със самия Пророк.
Халифа се доближи до него.
— Но и двамата съжаляваме за пропуснатото от заседанието, предполагам — гласът му приличаше на съскането на змия.
— Предположението ти е правилно, братко мой — отвърна Янсън.
Докато Халифа вървеше към него, изучавайки го внимателно с поглед, кожата на Янсън започна да настръхва. Той идваше все по-близо и по-близо, докато накрая спря на крачка от него. Янсън си спомни, че при различните култури допустимата физическа дистанция при социалното общуване се различаваше — за арабите беше типично да застават съвсем близо един до друг за разлика от западняците. Халифът потупа Янсън по рамото.
Беше любезен, приятелски жест от човека, който бе убил жена му.
Неволно Янсън се дръпна.
В главата му нахлуха спомените: разрушената, рухнала сграда в центъра на Калиго, телефонното обаждане, с което го уведомиха за смъртта на жена му.