— Оценявам това, скъпи Жинсу. Но моите врагове са съвсем различни. Държавните глави, за които спомена, поне са сигурни, че генералният секретар не участва в заговор срещу тях. Не ми убягна, че първият, който обитаваше твоя кабинет и заемаше този пост, беше човек на име Лъжа.
Кръвта във вените на Жинсу замръзна. След напрегнат миг на мълчание той каза простичко:
— Съжалявам, че мислиш така.
Питър Новак потупа Жинсу по рамото и се усмихна подкупващо.
— Разбра ме погрешно. Вече не мисля така. Но трябваше да се уверя.
Върху челото на генералния секретар избиха капки пот. Всичко, което се случи, бе неочаквано и не по плана.
— Желаеш ли кафе?
— Не, благодаря.
— Аз ще си поръчам — отговори Жинсу и се протегна към телефона.
— Предпочитам да не си поръчваш.
— Добре — каза Жинсу, без да отмества погледа си. — Чай тогава? Защо не извикам Хелга да й поръчам…
— Знаеш ли, предпочитам да не звъниш по телефона и да не разговаряш с никого. Може да ме сметнеш за параноик, но не разполагаме с много време. След няколко минути ще си тръгна с хеликоптер от покрива. Всичко е уредено.
— Разбирам — каза Жинсу, макар да не разбираше нищо.
— Така че нека да си свършим работата — подкани го елегантният мъж с лъскава черна коса. — Ето инструкции как да се свързваш с мен. — Той подаде на генералния секретар бяла визитка. — След като позвъниш на този номер, час по-късно ще ти се обаждам. Както се развиват плановете, ще се наложи да сме в постоянен контакт. Ще откриеш, че в швейцарската ти сметка вече има известна сума като аванс срещу бъдещата ни съвместна работа, която ще уточним по-късно. Всеки месец ще получаваш пари, докато партньорството ни продължи.
Жинсу преглътна с мъка.
— Много добре измислено.
— Просто за да се успокоиш, тъй като е много важно да съсредоточиш енергията си към съществените въпроси и да не предприемаш погрешни стъпки.
— Разбирам.
— Важно е да го разбереш. В речите си непрекъснато подчертавам, че има много тънка граница между цивилизованост и диващина. Да не подлагаме тази теза на изпитание.
Янсън държеше крака си до вратата на асансьора в обсега на електронната клетка, пречейки му да потегли.
— Дай ми плика — нареди той.
— Не разбирам за какво говорите — отговори мъжът, чийто унгарски акцент не убягна на Янсън. Думите бяха предизвикателни, но тонът загрижен.
Янсън събра пръстите на дясната си ръка и му нанесе удар в гърлото. Мъжът падна на пода, давейки се безпомощно, и той го измъкна от асансьора. Мъжът замахна, но ударът му бе неточен. Янсън избягна юмрука му и в същия миг го удари с револвера по слепоочието. Мнимият Новак се отпусна в безсъзнание. Бързо претърсване установи, че пликът не беше у него.
Янсън се отправи към кабинета на Жинсу и поспря пред вратата. Чуваше разговора и през слушалката, и през вратата.
В ушите му прозвуча ясният, звънлив глас на Жинсу:
— Всичко това е малко неочаквано.
Янсън завъртя топката на бравата, отвори вратата и се втурна вътре с насочено оръжие. Реакцията на Димаръст беше незабавна и ловка: той застана непосредствено зад Жинсу. Нямаше начин някой да стреля, без да улучи генералния секретар.
Въпреки това Янсън стреля напосоки. Три изстрела над главите им. Куршумите се забиха в прозореца и цялото стъкло рухна на пода, счупвайки се на малки парченца.
Пълна тишина.
— Алън Димаръст — извика Янсън, — много ми харесва косата ти.
— Лошо попадение, Пол. Посрами учителя си. — Гласът на Димаръст, едновременно плътен и стегнат, прокънтя из стаята по начина, по който бе кънтял в спомените му в продължение на години.
Студен порив на вятъра разпиля купчина жълти листове хартия от бюрото на генералния секретар, сякаш за да напомни какво е да няма стъкла на трийсет и осмия етаж, а само алуминиева дограма. Шумът от автомобилния трафик долу се смесваше с писъка на чайките, които летяха на равнището на очите им. Носеха се тъмни облаци, скоро щеше да завали.
Янсън гледаше към Алън Димаръст, който надничаше зад Жинсу, опитвайки се да запази самообладание, и успяваше, както друг на негово място не би могъл. Под черните бездни, на каквито приличаха очите на Димаръст, той забеляза дулото на пистолет „Смит енд Уесън“, четиридесет и пети калибър.
— Пусни генералния секретар — каза Янсън.
— Политиката ми винаги е била да наказвам машите — отвърна Димаръст.
— Имаш пистолет, аз също. Неговото място не е тук.
— Разочароваш ме. Очаквах да си по-страшен враг.
— Жинсу! Излез! Веднага! _Махай се оттук!_ — инструкциите на Янсън бяха отсечени. Генералният секретар го погледна и след това се отмести, оставяйки един срещу друг двамата смъртни врагове. След това Янсън се обърна към Димаръст: — Ако го застреляш, аз ще застрелям теб. Няма да пропусна _тази възможност_. Вярваш ми, нали?