— Да, Пол, вярвам ти — Димаръст говореше напълно спокойно.
Янсън изчака с насочен пистолет, докато вратата се хлопна.
Погледът на Димаръст беше неумолим и едновременно насмешлив.
— Треньорът по футбол Уди Хейс беше запитан веднъж защо неговите отбори толкова рядко подават топката към центъра. Той отговори: „Ако подхвърлиш топката във въздуха, може да се случат три неща и две от тях са неприемливи.“
Ни в клин, ни в ръкав Янсън си спомни любопитството, което Фан Нгуен проявяваше към американския футбол.
— Ти ме прати по дяволите — каза той. — Мисля, че е време да ти върна жеста.
— Защо си толкова ядосан, Пол? Откъде толкова много омраза в сърцето ти?
— Знаеш откъде.
— Някога нещата стояха по друг начин. Някога нещо ни свързваше, нещо дълбоко. Можеш да отречеш, ако желаеш. Но знаеш, че е вярно.
— Не мога да твърдя вече, че знам кое е вярно. Дължа го на теб.
— Дължиш ми много неща. Аз те направих това, което си. Не си забравил, нали? Никога не бих отрекъл, че ти беше моят любимец. Беше толкова умен, смел и съобразителен. Схващаше невероятно бързо. Беше създаден да станеш нещо голямо. Ти обаче… — Той поклати глава. — Можех да направя от теб нещо изключително, ако ми бе позволил. Разбирах те както никой друг. Бях наясно на какво си способен. Може би затова ме отхвърли. Отхвърляйки мен, ти отхвърли и себе си, отхвърли истинската си същност.
— Така ли смяташ наистина? — попита Янсън.
— Ние с теб сме по-различни от другите, и двамата. Знаем истини, които останалите не осъзнават. Скитите са го казали най-добре: Законите са като паяжините — достатъчно силни, за да ловят на тях слабите, но твърде слаби, за да хващат силните.
— Това са глупости.
— Ние сме силни. По-силни от другите. А заедно щяхме да сме още по-силни. Ще ми се да признаеш пред себе си истината за това кой си. Затова те примамих в Анура и те въвлякох в последната за мен мисия. Огледай се, Пол. Помисли само в какъв свят живееш. Погледни истината в очите. И ти като мен не можеш да понасяш посредствеността, самодоволните бюрократи, тромавите писарушки, които никога не пропускат възможността да пропуснат всяка възможност. Посредствените люде, на които позволихме да ръководят света. Съмняваш ли се в собствените си способности да се справиш по-добре от тях, да взимаш по-добри решения? Обичаш страната си, нали? Аз също я обичах, Пол. Но и ти като мен би трябвало да си разбрал за какво става дума. Само помисли, Пол. Ти жертва по-голямата част от живота си в служба на правителството, на което бяха достатъчни пет секунди да реши, че трябва да бъдеш убит. Трябваше да ти демонстрирам това. Трябваше да ти покажа истинското лице на твоите работодатели, на правителството, за което едва не даде живота си. Трябваше да ти покажа, че те не биха се поколебали да те ликвидират. И го направиха. Някога ти настрои американското правителство срещу мен. Единственият начин да те накарам да разбереш истината беше, като направя същото с теб.
На Янсън му се повдигаше от начина, по който той извъртя нещата, но сякаш думите не му достигаха.
— Изпълнен си с омраза. Разбирам те. Господ изостави собствения си син в Гетсиманската градина. Аз също те предадох. Ти се нуждаеше от помощ, а аз те предадох. През повечето време всички ние живеем в свой собствен свят, всеки, зает със собствените си грижи, и когато ти имаше нужда от мен, аз не се отзовах. И ти се смути. Ти толкова бързо схващаше, че аз се заблудих. Опитах се да те науча на неща, за които не беше готов. И те оставих да си отидеш. Ти сигурно си си помислил, че съм заслужил онова, което получих от теб.
— И какво е то?
— Предателството — Димаръст присви очи. — Ти си въобрази, че можеш да ме съсипеш. Но те имаха нужда от мен. Те винаги са се нуждаели от хора като мен. Както винаги са имали нужда от хора като теб. Направих каквото трябваше. Винаги съм правил каквото трябва. Понякога хора като мен се възприемат като пречка и тогава се предприемат съответни действия. Аз се превърнах в пречка за теб. Пречех ти, защото ти виждаше у мен себе си. И как можеше да е другояче? Аз те научих на всичко, което знаеше. Дадох ти умения, които ти спасиха живота десетки пъти. _Какво те накара да си въобразиш, че можеш да ме съдиш?_ — Най-после в монотонния му глас се прокрадна нотка гняв.
— Ти злоупотреби с правата, които имаше, чрез собствените си действия — каза Янсън. — Видях какво вършеше. Видях какво представляваш. Чудовище.