— О, моля те. Показах ти какво представляваш, но на теб не ти хареса.
— Не.
— Ние бяхме еднакви, ти и аз, но ти не можа да го приемеш.
— Никога не сме били еднакви.
— О, бяхме. В много отношения все още сме. Не си мисли, че не съм следил какво правеше в следващите години. Наричаха те „машина“. И знаеш ли какво пропускаха да добавят: „машина за убиване“. Защото ти беше именно това. И още как. И си въобрази, че можеш да ме съдиш. О, Пол, наистина ли не знаеш какво те подтикна да ме унищожиш? Наистина ли си лишен от възможността да си направиш самооценка? Колко ли е самоуспокоително да си казваш, че аз съм чудовище, а ти си светец. Ти се страхуваш от онова, което ти показах.
— Да — един изцяло разстроен индивид.
— Не се самозаблуждавай, Пол. Говоря за теб, за онова, което ти представляваш. Ние с теб бяхме еднакви.
— Не! — Лицето на Янсън пламна от гняв и възмущение. Насилието наистина беше нещо, към което прибягваше. То обаче не беше за него цел само по себе си, по-скоро насилието бе крайното средство да се сведе до минимум по-голямо насилие.
— Както често ти казвах, ние знаем повече, отколкото си мислим, че знаем. Наистина ли си забравил какво правеше във Виетнам? Наистина ли си успял да изтриеш спомените с магическа пръчка?
— Не ме будалкай с твоите извъртания — изръмжа Янсън.
— Прочетох показанията ти срещу мен — продължи Димаръст самодоволно. — В тях някак си си пропуснал да споменеш за собствените си деяния.
— Значи ти си онзи, който разпространява лъжите за мен — всичките тия изопачени истории.
Димаръст запази хладнокръвие.
— Твоите жертви са все още там, някои от тях сакати, но все пак живи. Защо не изпратиш някой при тях да ги разпита. Те още те помнят. Помнят те с ужас.
— _Това е лъжа! Гнусна лъжа!_
— Сигурен ли си? — Въпросът на Димаръст му подейства като електрически ток. — Не, не си сигурен. Въобще не си сигурен. — Замълча за миг. — Сякаш част от теб никога не си е отишла от там, защото си обладан от спомени. Не е ли вярно? Повтарящи се кошмари?
Янсън кимна, не можеше да се овладее.
— През всичките десетилетия след това и сега разтройват съня ти. И кое прави тези спомени така натрапчиви?
— Какво те интересува?
— Дали пък не е чувството за вина? Вгледай се в себе си, Пол, погледни вътре в себе си и изнеси всичко на повърхността.
— Млъкни, копеле.
— _Какво ти казват спомените, Пол?_
— Престани! — кресна Янсън, но гласът му трепереше. — Нямам намерение да слушам повече.
Димаръст повтори въпроса си, само че по-тихичко.
— Какво ти казват спомените?
Образите отново го споходиха, този път като застинали мигове във времето, не с плавността на запомнените движения, а кадър по кадър. Те бяха обгърнати в призрачна нереалност и се наслагваха върху онова, което виждаше пред себе си.
Още една измината със зор миля. Още една. Още една. Провирайки се през джунглата с помощта на нож, избягвайки села и паланки, където симпатизанти на Виетконг можеха да пратят всичките му усилия на вятъра.
Преминавайки една сутрин с мъка през изключително гъсто сплетени лозя и дървета, за да попадне на изгорен участък.
Миризмите му подсказаха какво се бе случило — не толкова смесицата от миризми на рибен сос, огнище и гниещи екскременти от човешки същества, крави и пилета, колкото нетърпимата смрад на изгоряло от напалм.
Въздухът бе просмукан с нея. Навсякъде пепел и сажди и остатъци от химически пожар. Мина бавно през обгорената земя, а нозете му станаха черни от пепелта. Сякаш Господ бе надвесил огромна лупа над това място и го бе изпепелил с лъчите на слънцето. А когато свикна с миризмата на напалм, усети още по-ужасната миризма на опечена човешка плът. Когато изстинеше, щеше да се превърне в храна за животни, птици и насекоми. Но още не беше изстинала.
От овъглените останки успя да разбере, че някога на това място е имало дванайсет колиби със сламени покриви. А точно пред тях по някакво чудо недокоснат от пламъците, стоеше кухненски навес, покрит с палмови листа, с ястия, приготвени не повече от трийсет минути преди това. Огромна камара ориз. Задушени скариди и юфка. Пържени банани на колелца с къри. Купа с плодове. Не бяха всекидневни ястия. След няколко мига се досети.
Сватбено пиршество.
На няколко метра по-нататък лежаха телата на младоженците и на техните роднини, а от тях се вдигаше пушек. По щастлива случайност яденето беше оцеляло. Той остави автомата АК-47 на земята и се нахвърли върху храната, тъпчейки с ръце ориз и скариди в устата си. Отпиваше затоплена вода от тенджера, в която е трябвало да приготвят още ориз. Ядеше, повръщаше и пак ядеше, а после се отпусна тежко върху земята. Колко странно — от него беше останало толкова малко, а се усещеше толкова тежък.