След като възстанови част от силите си, продължи напред през необитаемата джунгла. Стъпка по стъпка. Само така можеше да се спаси, като върви, без да мисли, като се движи машинално, без да разсъждава.
И изведнъж в съзнанието му просветна ясна мисъл, нахлу в главата му заедно с полъха на вятъра.
Морето!
Той усещаше мириса на морето!
Зад следващия растителен пояс беше бреговата ивица. А след това свободата, тъй като американски кораби патрулираха в този район съвсем близо до брега, а той го знаеше. А надолу по брега, недалеч от мястото, където се намираше, имаше малка база на флота, това също му бе известно. Щом стигнеше до брега, щеше да е свободен. Щяха да го посрещнат неговите събратя от флота, да го приберат, да го отведат у дома, на безопасно място.
Свободен!
_Така мисля, Фан Нгуен, така мисля!_
Дали не халюцинираше? Дълго време, твърде дълго време бе минало, преди да успее да намери вода за пиене. Зрението му често се замъгляваше и беше нестабилно, симптом на обезводняване. Недохранването също бе притъпило сетивата му. Но той вдиша дълбоко и дробовете му се напълниха с въздух с мирис на сол, морски водорасли и слънце. Беше сигурен. Свободата му беше съвсем близо.
_Никога вече няма да се срещнем, Фан Нгуен._
Вървеше по полегатия склон, растителността ставаше все по-рядка, земята се оголваше и изведнъж се стресна.
Недалеч от него се стрелна фигура. Животно? Убиец? Зрението му изневеряваше. Всички сетива му изневеряваха, и то в неподходящ момент. Беше близо, толкова близо. Мършавите му пръсти се вкопчиха в спусъка на полуавтоматичната пушка. Да бъде погубен от враговете си, когато е толкова близо до дома, беше невъобразимо.
Отново нещо помръдна. Той стреля три пъти. Три куршума. Откатът и звукът от стрелбата му се сториха по-силни от всякога. Втурна се напред, за да провери какво е уцелил.
Нищо. Нищо не виждаше. Облегна се на разклоненото мангово дърво и се заоглежда, проточвайки шия. Не видя нищо. После погледна надолу и разбра какво се бе случило.
Голо до кръста момченце. С износени кафяви панталонки и тънки сандали на краката. Държеше в ръка бутилка „кока-кола“, чието пенесто съдържание се изливаше в земята.
Беше около седемгодишно. В какво се състоеше престъплението му? Че си бе играло на криеница или бе гонило пеперуда?
Момченцето лежеше проснато на земята. Красиво дете, най-красивото, което някога Янсън бе виждал. Изглеждаше странно спокойно, като се изключеха трите дупки върху гърдите му, от които изтичаше животът му.
Погледна към мършавия американец, меките му очички не помръдваха.
И се усмихна.
_Момчето се усмихна._
Образите нахлуха в съзнанието на Янсън, нахлуха за първи път, защото той винаги ги пропъждаше, на следващия ден и във всички следващи дни. Но дори изхвърлени от паметта му, те го притискаха, тежаха му, понякога го приковаваха. Помисли си за малкото момче на стълбите в подземието на Каменния дворец, за собствената си ръка, която замръзна на спусъка, и проумя силата на потискащите го спомени.
Сега всичко се избистри пред очите му.
Спомни си как се наведе и взе детето в ръце, прегръдка между мъртвец и полумъртвец, жертва и убиец. _Какво общо може да има между праведното и греховното, между светлината и тъмнината?_
И направи нещо, което никога не бе правил. Заплака. От спомена, който последва, нямаше как да се избави. Родителите на детето скоро дойдоха, привлечени от стрелбата. Виждаше сломените им лица, скръбта им бе толкова силна, че заглушаваше дори гнева. Те поеха детето от ръцете му, мъжът и жената, мъжът ридаеше, ридаеше… Майката клатеше глава, клатеше глава така неистово, сякаш за да отпъди истината. И както държеше безжизненото тяло на детето си, се обърна към измършавелия войник, но каквото и да кажеше, щеше да е без значение. Единственото, което промълви, беше: _Американци такива._
Образите избледняха, остана само напрегнатият поглед на Алън Димаръст.
Димаръст говореше.
— Миналото е друга страна. Страна, която никога не си напускал изцяло.
Беше вярно.
— Не — каза Янсън със сподавен шепот.
— За какво е всичко това? Та връзката между нас беше истинска. Беше силна. „Противоположностите се привличат“, казва Уилям Блейк. Ех, Пол, преживяхме заедно толкова неща. Спомените не те ли преследват?
Янсън не отговори.
— Един ден правителството на Съединените щати ми връчи ключовете за царството, позволи ми да създам империя, каквато светът не е виждал. Би било естествено тя да стане моя. Но колкото и съкровища да притежава човек, не винаги е лесно да уреди сметките си. За мен беше важно да установя истината между мен и теб. Аз те направих, Пол. Моделирах те от кал, както Господ е създал човека.