— Не — думата се изтръгна като стон някъде от дълбоко.
Пристъпи една крачка.
— Време е да бъдеш честен спрямо себе си — каза той нежно. — Между нас двамата винаги е имало нещо. Нещо близко до обич.
Янсън го загледа внимателно, мислено наслагвайки чертите на Димаръст върху популярния образ на легендарния хуманист, и забеляза приликите дори върху преобразеното лице. Потрепери.
— И нещо още по-близко до омраза — отговори най-после той.
Очите на Димаръст го изгаряха като въглени.
— Аз те направих и нищо не може да промени този факт. Приеми го. Приеми истината за себе си. Когато го направиш, всичко ще се промени. _Кошмарите ще престанат_, Пол. Животът ще стане изведнъж по-лек. Вземи пример от мен. Аз винаги спя спокойно. Само си представи — това малко ли е, Пол?
Янсън пое дълбоко въздух и усети, че отново се съсредоточава.
— Аз не го желая.
— Какво? Не желаеш да се отървеш от кошмарите? Лъжеш себе си, _лейтенант_.
— Не съм ти никакъв лейтенант. И няма да изтъргувам кошмарите си за нищо.
— Никога не се излекува, защото не пожела да се излекуваш.
— На това ли му казваш лечение? Спиш добре, защото нещо у теб — наречи го душа или каквото ти харесва — е мъртво. Нещо се е случило и един ден то е издъхнало, а може би никога не си го притежавал, но това нещо ни прави човеци.
— _Човеци?_ Искаш да кажеш _слаби_. Хората бъркат тези две думи.
— Моите кошмари са това, което съм — каза Янсън с ясен, спокоен глас. — Налага се да живея с онова, което съм направил на тази земя. Не е задължително да ми харесва. Направил съм добрини, направил съм и злини. Що се отнася до злините, не желая да се помирявам със злото. Твърдиш, че мога да се отърва от болката? Тази болка ми казва кой съм и кой не съм. _Тази болка ми показва, че не съм като теб._
Изведнъж Димаръст се хвърли върху него и изби пистолета от ръката на Янсън. Оръжието падна с трясък върху мраморния под.
Димаръст изглеждаше почти опечален, когато насочи своя пистолет.
— Опитах се да те вразумя. _Опитах се да стигна до теб._ Направих толкова много да стигна до теб, да те върна към твоята същност. Всичко, което исках от теб, беше да признаеш истината — истината за нас двамата.
— Истината? Ти си чудовище. Ти трябваше да умреш в Меса Гранде.
— Невероятно е колко много знаеш и колко много не знаеш. Колко си силен и колко си безпомощен. — Той поклати глава. — Мъжът убива нечие дете, а не може да защити собственото си…
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?
— Атентатът срещу посолството в Калиго не промени ли твоя свят? Предполагах, че ще го промени, когато го замислих преди пет години. Прости ми, но идеята да имаш дете не ми харесваше. Пол-младши, не, не можех да си го представя. Въобще не е трудно да се организира нещо такова с помощта на местни таланти, онези въстаници с диви погледи, които си мечтаят за Аллах и девиците в рая. Страхувам се, че съм единственият, който може да оцени възхитителната ирония, постигната с една бомба от изкуствена тор. Но наистина какъв баща щеше да излезе от теб, от убиец на деца като теб?
Янсън имаше чувството, че се е превърнал в камък.
Димаръст въздъхна тежко.
— За мен е време да тръгвам. Имам големи планове за света, както знаеш. Истината е, че ми писна да се занимавам само с решаването на конфликти. _Предизвикването_ на конфликти е новият дневен ред. Човешките същества обичат битките и кръвопролитията. Остави човека да бъде човек, казвам аз.
— Това не се отнася за теб — каза Янсън, а думите му излизаха с мъка.
Той се усмихна.
— _Carpe diem_ — възползвай се от деня. _Carpe mundum_ — завладей света.
— Те направиха от теб Господ — спомни си Янсън думите на президента, — без да притежават рая.
— Раят е дори извън моите възможности. Защо не подадеш оплакване, когато отидеш там? Ще чакам доклада ти до свети Петър при Небесните порти. — Без да издава емоциите си, той доближи пистолета до челото на Янсън. — Приятно пътуване — каза той, а пръстът му се изви около спусъка.
В същия миг Янсън усети струя топла течност върху лицето си. Примигвайки, забеляза, че тя извираше от огнестрелна рана върху главата на Димаръст. Снайперският изстрел беше прецизен като стрелба от упор.
Янсън се протегна и хвана главата на Димаръст, задържайки го в изправено положение.
— _Ксин лой_ — излъга той. — _Съжалявам._
Само за миг лицето на Димаръст стана безизразно Сякаш медитираше, или сияеше дълбоко.
Янсън го пусна и той рухна на пода безжизнено.