— Това са измислици — избухна президентът.
— И всички ще се радваме да чуем обяснението ви пред Конгреса. Подробностите ще бъдат изпратени утре с електронна поща до Министерството на правосъдието и съответните комисии в Камарата на представителите и Сената.
— Но Питър Новак…
— Новак? Не бих насочвал вниманието към него, ако бях на ваше място. Не мисля, че някой от присъстващите тук ще се отърве с неопетнена репутация.
— Ти ме будалкаш — каза президентът.
— Обадете се на банкера си — повтори Янсън.
Президентът се вторачи в Янсън. Неговите лични и политически инстинкти го бяха издигнали на най-високата позиция. Те му подсказаха сега, че Янсън не блъфира.
— Правиш огромна грешка — каза Бъркуист.
— Мога да я поправя — отговори Янсън. — Още не е късно.
— Благодаря.
— Макар че не след дълго ще бъде. Ето защо трябва да вземете решение за програмата „Мобиъс“.
— Но…
— Обадете се на банкера си.
Президентът излезе от стаята. След няколко минути се върна и си седна на мястото.
— Смятам, че това е под достойнството ми. — Лицето му със скандинавски черти почервеня от гняв. — А също и под твоето достойнство! Господи, ти винаги си служил на страната си с безрезервна лоялност.
— И затова бях възнаграден със заповед за ликвидиране на всяка цена.
— Вече говорихме за това — каза Бъркуист. — Онова, което предлагаш, намирисва на изнудване.
— Да не се увличаме в подробности — отряза го Янсън.
Президентът се изправи, лицето му бе мъртвешки бледо, примигваше с усилие. Без да промълви нито дума, отново седна. И преди беше разговарял с непокорни опоненти, но с помощта на своя неустоим чар бе успявал да убеди недоволните и да ги привлече на своя страна. Биваше го за това.
— Посветих живота си в служба на страната — обърна се той към Янсън, плътният му баритон бе преизпълнен с искреност. — Благото на страната е моят живот. Искам от теб да го разбереш. Решенията, които взимаме в тази стая, не са безотговорни и цинични. Когато положих клетва при встъпването си в длъжност, обещах _да пазя и защитавам_ народа си — същата клетва даде и моят баща преди двайсет години. Това е дълг, към който се отнасям изключително сериозно…
Янсън се прозя.
— Дерек — каза президентът, обръщайки се към директора на Консулски операции, единствения човек на масата, който досега не се бе обадил. — Поговори с твоя човек. Накарай го да разбере.
Заместник държавият секретар Дерек Колинс свали тежките си слънчеви очила и разтри червените белези, които те бяха оставили върху носа му. Имаше вид на човек, който се кани да направи нещо, за което вероятно щеше да съжалява.
— Опитах се да ви накарам да разберете, че не познавате този човек — започна Колинс. — Никой от вас.
— Дерек? — Гласът на президента бе умоляващ.
— Да пазите и защитавате — продължи Колинс. — Тежки думи. Тежко бреме. Красив идеал, който понякога изисква да се правят грозни неща. Тежка е царската корона, нали? — Той погледна към Янсън. — В тази стая няма нито един светец, не се заблуждавай. Но да проявим уважение към основните идеали на демокрацията. В тази стая има един човек, който е запазил у себе си някакви останки от разум и почтеност. Той е едновременно упорит кучи син и истински патриот…
— Благодаря, Дерек — каза президентът Бъркуист, без да скрие задоволството си.
— Говоря за Пол Янсън — прекъсна го заместник държавният секретар, гледайки го право в очите. — И ако не се вслушате в онова, което ви казва, господин президент, ще се окажете по-голям глупак и от баща си.
— Заместник държавен секретар Колинс — избухна президентът, — ще бъда щастлив да приема оставката ви.
— Господин президент — отговори Колинс със спокоен тон, — ще бъда щастлив да приема вашата оставка.
Президентът Бъркуист замръзна на място.
— По дяволите, Янсън. Видя ли какво направи?
Янсън се вторачи в Колинс.
— Хубава песен като за ястреб — каза той полуусмихнат. После се обърна към президента: — Нали знаете правилото: „Прецени източника.“ Съветът, който са ви дали, е свързан повече с онова, което засяга съветниците ви, отколкото вас. Вие наистина трябва да прецените кой какъв интерес преследва. Същото важи и за вас, господин държавен секретар. — Той погледна към държавния секретар, който имаше вид на човек, готов всеки момент да повърне, и отново се обърна към президента. — Както вече споменах, за повечето присъстващи вие само минавате от тук. Те са били тук преди вас и ще останат и след вас. Вашите непосредствени, лични интереси не ги вълнуват ни най-малко. Те просто очакват от вас да „мислите в перспектива“.