Сега дойде ред на хората на Халифа, които изстреляха хладнокръвно добре премерените куршуми. Като марионетки, освободени от своите конци, седмината гвардейци се проснаха на земята.
Халифа се заля от смях. Това беше смърт без достойнство, абсурдна като тиранията, която бяха обслужвали. Тирания, на която предстоеше да мине в отбрана.
До изгрев слънце всички останки на анурийския режим щяха да бъдат посъветвани да сложат оръжие и да хвърлят униформите си, тъй като в противен случай тълпите щяха да ги разкъсат.
Кена повече нямаше да принадлежи на нелегитимната Република Анура. Кена щеше да принадлежи нему.
_Започна се._
Халифа усети нов прилив на справедливост и вяра, които го изпълниха като със светлина. Единственият отговор на насилието беше още повече насилие.
Мнозина щяха да загинат в следващите минути и те бяха щастливците. Но имаше един човек в Каменния дворец, когото нямаше да убият — не още. Той беше специален, беше дошъл на острова да посредничи за мир. Беше прочут и милиони хора го почитаха, но така или иначе си оставаше агент на неоколониализма. Щяха да се отнесат с него внимателно. Този човек — велик човек, „миротворец“, приятел на всички народи, както го представяха западните медии — нямаше да стане жертва на военната операция. Нямаше да го застрелят.
Щяха да се отнесат с него по съответния начин. А после да го обезглавят като престъпник, какъвто си беше.
_Щяха да напоят с неговата кръв революцията!_
ПЪРВА ЧАСТ
ПЪРВА ГЛАВА
Централата на корпорацията „Харнет“ с филиали по цял свят заемаше последните два етажа на лъскав небостъргач с матови стъкла на улица „Диърборн“ в Чикаго. „Харнет“ беше международна строителна компания, но не от ония, които изграждаха небостъргачи в американските мегаполиси. Повечето от проектите й се изпълняваха извън Съединените щати. Наред с големи корпорации като „Бехтел“, „Вивенди“ и „Сюец Лионез дез-О“ тя сключваше договори за язовири, пречиствателни станции и газови електроцентрали — не бляскави, но необходими инфраструктурни обекти. Изпълнението на подобни проекти поставяше по-скоро инженерни, отколкото естетични предизвикателства. Те изискваха също способност да се работи в райони, където непрекъснато собствеността преминаваше от публична в частна. Под натиска на Международния валутен фонд и на Световната банка страните от Третия свят приватизираха държавните активи и обикновено търсеха участници в търгове за телефонни системи, водни и енергийни мощности, железни пътища и мини. След като собствеността минеше в други ръце, се търсеха строителните услуги на компании като „Харнет“.
— Имам среща с Рос Харнет — уведоми мъжът портиера. — Името ми е Пол Янсън.
Портиерът, младеж с лунички и черна коса, кимна и се обади в офиса на председателя. Погледна посетителя без следа от любопитство. Още един белокож на средна възраст с жълта вратовръзка. Нямаше нищо за гледане.
За Янсън беше основание за гордост фактът, че рядко предизвикваше непознатите да го поглеждат втори път. Макар да беше атлетичен и як, външността му бе незабележима и не се поддаваше на описание. С набразденото си чело и късо подстригана посивяла коса изглеждаше точно на петдесет години, колкото беше. Дали на „Уолстрийт“ или на борсата, той знаеше как да остане невидим. Дори скъпият му костюм от сив камгарен плат му служеше като идеален камуфлаж в корпоративната джунгла, както зелената и черната боя, с която мажеше лицето си някога във Виетнам, му служеше като прикритие в истинската джунгла. Човек трябваше да има набито око, за да разбере, че собствените му рамене, а не подплънки изпълваха горната част на сакото му. Освен това бе нужно да прекараш известно време в компанията му, за да усетиш как тъмносивите му очи попиват всичко или тихата му ирония.
— Трябва да изчакате няколко минутки — каза му любезно портиерът и Янсън се разходи из фоайето, разглеждайки снимките по стените.
От тях личеше, че „Харнет Корпорейшън“ изгражда в момента водопроводни и водопречиствателни мрежи в Боливия, язовири във Венецуела, мостове в Саскачъуън и електростанции в Египет. Фотографиите представяха една просперираща строителна компания. И тя наистина просперираше — до неотдавна.
Вицепрезидентът по оперативните въпроси Стивън Бърт обаче смяташе, че нещата могат да вървят и по-добре. Напоследък имаше признаци за спад, които пораждаха у него известни подозрения, и той убеди Пол Янсън да се срещне с изпълнителния директор Рос Харнет. Янсън не беше много склонен да се обвързва с нови клиенти. Макар да работеше като корпоративен консултант по сигурността само от пет години, той почти веднага си създаде репутация за необикновена ефективност и дискретност, което означаваше, че търсенето на неговите услуги превишаваше и времето, с което разполагаше, и интереса му. Нямаше да се навие, ако със Стивън Бърт не бяха стари приятели. Точно като него Бърт имаше минало, което бе загърбил с влизането си в цивилния живот. Янсън не искаше да го разочарова. Затова се съгласи за срещата.