— За какво е тази война? В Държавния департамент имат три камари папки, за които претендират, че съдържат отговора. Нищо повече от пушилка и безсмислени аргументи. Всеки конфликт е един и същ. Проверка на бойното поле. През последните четири часа ти разбра какво е сила и изтощение, агония и екстаз, получи прилив на адреналин, какъвто повечето хора никога няма да получат през живота си. Ти просто си по-жив от зомбитата в топлите кокошарници, които са щастливи, че не са на твое място. Те са изгубени души. Прекарват времето си пред скарата за месо и кутии с прах за пране и се чудят дали да поправят мивката или да изчакат водопроводчика. Те са мъртви отвътре и даже не го съзнават. — Очите на Димаръст блестяха. — За какво е войната? Заради нещо много простичко — да убиеш ония, които искат да убият теб. Какво се случи ли? Дали е поражение или победа? Грешно попадение, синко. Ето какво се случи. Почти умря и разбра какво е да си жив.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Бял тежкотоварен камион с дървен материал зави от натоварената магистрала M11 по „Куинс Роуд“ към Кеймбридж. Там спря до няколко паркирани камиона, натоварени със строително оборудване. Големи и стари университети като Кеймбриджкия напрекъснато се нуждаеха от ремонт и обновление.
След като шофьорът спря камиона, мъжът, когото бе взел на стоп, му благодари сърдечно и скочи върху насипа от пясък. Но вместо да се присъедини към работниците, мъжът в работнически комбинезон се вмъкна в един от фургоните край строителната площадка. Върху вратата беше закачена табелка с мотото на компанията от Западен Йоркшир — „Напред чрез обновление“. Когато излезе, той носеше сиво сако от туид на рибена кост. Това бе друг вид униформа, с която нямаше да предизвика ни най-малко подозрение, докато крачи край игрището за крикет — широка зелена ивица, която опасваше най-старите колежи в Кеймбридж: „Клеър“, „Тринити Хол“ и „Тринити Колидж“, закъдето се бе запътил. Беше изминал точно час, откакто Пол Янсън пристигна на летището в Станстед, което сега бе смътен спомен за остъклени зали и тавани от хромирано желязо.
Янсън наговори толкова много лъжи, с толкова различни акценти през последните двайсет и четири часа, че главата го цепеше. Съвсем скоро обаче щеше да се срещне с човек, който можеше да разбуди мъглата и мистериите. Човек, на когото можеше да се довери, човек, който единствен имаше вътрешен поглед към трагедията. Единственото му спасение се намираше в „Тринити Колидж“ и то бе блестящият преподавател на име Ангъс Фийлдинг.
Янсън бе учил при него като стипендиант на фондацията „Маршал“ в началото на седемдесетте години. Благият учен с шеговити очи му четеше лекции по история на икономиката. Пъргавият ум на Фийлдинг заплени Янсън, а Янсън притежаваше естественост, която на свой ред ученият намираше за завладяваща. По-късно през годините Янсън избягваше да въвлича Фийлдинг в рискованите си начинания, но сега нямаше избор. Някогашният му научен наставник, специалист по глобалната финансова система, беше член на мозъчен тръст, основан от Питър Новак, за да ръководи фондация „Свобода“. Както Янсън разбра впоследствие, той бе станал ръководител на „Тринити Колидж“.
Докато вървеше покрай игрището за крикет и прекосяваше моста Тринити, го връхлетяха спомените от друг живот, време на учене, изцеление и спокойствие. Всичко наоколо навяваше спомени за онзи златен период в неговия живот. Моравите, сградите в готически стил, дори гребците, които се носеха по река Кем под каменните арки на мостовете и надвисналите като завеси клони на плачещите върби, тласкайки напред своите малки лодки с продълговати носове. Докато доближаваше „Тринити“, спомените напираха все повече. Точно срещу игрището за крикет се намираха студентският стол, построен през седемнайсети век, и величествената библиотека „Рен“ със своите извити сводове и арки. Физическото присъствие на „Тринити“ в Кеймбридж беше осезателно, но бе само малка част от поземлената му собственост. В действителност колежът бе вторият след кралицата поземлен владетел във Великобритания. Янсън мина покрай библиотеката и стигна до малък паркинг пред сградата на ректора.
Натисна звънеца и не след дълго прислужницата отвори прозорчето.
— При ректора ли, миличък?
— Да.
— Малко си подранил, май. Нищо, съкровище. Защо не заобиколиш и ще ти отворя страничния вход.
Явно го взе за някой друг, който имаше насрочена среща в този час.
Никакви мерки за сигурност. Жената дори не го попита за името. Кеймбридж се бе променил, откакто той бе учил тук през седемдесетте години.
В ректорската сграда широко стълбище, постлано с червени пътеки, се извиваше покрай галерията от портрети на светила на „Тринити“ от минали епохи: брадатият Джордж Тревелян, гладко избръснатият Уилям Хюел, Кристофър Уърдсуърт с яка от хермелин. На горния етаж вляво се откриваше голям салон с розов килим и стени, боядисани в бяло, за да не засенчват портретите, които бяха окачени върху тях. Салонът водеше към още по-голямо помещение с тъмен дървен под и персийски килими. Прекрачвайки прага, Янсън видя срещу себе си огромен портрет в цял ръст на кралица Елизабет Първа, рисуван приживе, педантичен до дребнавост към подробностите от роклята й и ласкателно небрежен към набръчканото й лице. Исаак Нютон гледаше високомерно от съседната стена с кафява перука върху главата. Срещу двамата се блещеше нахакано от маслен портрет четиринадесетгодишният лорд Глостър с неестествена усмивка. Всички признаваха, че тук се намира една от най-внушителните колекции на портрети извън Националната галерия. Приличаше на грандиозно шествие на елитни политически и интелектуални фигури, които бяха дали облика на страната, бяха ръководили съдбините й и носеха отговорност за нейните постижения и провали. Ярките образи принадлежаха на отминали векове, но сред тях не липсваше и портретът на Питър Новак. Като всяко истинско лидерство и неговото се основаваше на чувството му за дълг и на проницателното му и дълбоко морално усещане за мисия.