Янсън бе обсебен от лицата на монарси и величия, които отдавна не бяха между живите, и се сепна, когато чу някой да кашля.
— Мили Боже, това си ти! — извика Ангъс Фийлдинг с леко писклив глас. — Извинявай, че не те познах веднага. Видях те да се взираш в портретите и се чудих известно време дали е възможно да си ти. Леко си наедрял. Доста време мина, момчето ми. Но това е най-приятната изненада, която мога да си представя. Джили ми каза, че е пристигнал студентът, с когото имах уговорка за десет часа, и тъкмо се подготвях да разговарям с един от не особено обещаващите студенти за Адам Смит и Кондорсе. Ще си позволя да цитирам лейди Аскуит: „Той притежава ярък ум, само да не го използва.“ Ако знаеш само какво ми спести.
Процеждащата се през облаците слънчева светлина образуваше нещо като полуореол около главата на някогашния научен наставник на Янсън. Лицето му бе набръчкано от възрастта, бялата му коса по-рядка, отколкото Янсън си я спомняше. Но бе все така слаб и елегантен, а бледосините му очи бяха запазили своя шеговит блясък — някакво космическо излъчване на хумор, който те завладяваше, но не можеше да се определи с думи. В края на шейсетте си години Фийлдинг съвсем не беше едър мъж, но неговата енергичност го правеше да изглежда точно такъв.
— Ела, момчето ми — каза Фийлдинг.
Той поведе Янсън по коридора, минаха покрай яката жена на средна възраст, която му бе секретарка, и влязоха в просторния кабинет с огромен прозорец, който гледаше към парка. Белите рафтове по стените бяха претъпкани с книги, списания и отпечатки на негови статии, чиито заглавия гласяха: „Заплашена ли е световната финансова система: макроикономически анализ“, „Ликвидността на централната банка — нуждата от прозрачност“, „Нов подход към изчисляването на сумарния пазарен риск“, „Структурни аспекти на пазарната ликвидност и отражението им върху финансовата стабилност“. Върху масичка в ъгъла се виждаше брой на списание „Фар Истън Икономик Ривю“ с яркожълти корици. Под фотография на Питър Новак заглавието гласеше: „Доларът с променени позиции“.
— Извини ме за безпорядъка — каза ученият и отмести купчина вестници от черния фотьойл в уиндзорски стил до бюрото. — Знаеш ли, донякъде се радвам, че не ме предупреди за посещението си, тъй като щях да се разпоредя да приготвят нещо и тогава и двамата щяхме да се разочароваме. Всички казват, че трябва да сменя готвачката, но бедната жена работи тук още от времето на Реставрацията и сърце не ми дава, а може би стомахът. Сосовете й са особено токсични. Когато кажа, че тя е сив кардинал, колегите ме апострофират, че е мазен кардинал. Домашният уют е странна комбинация от разточителство и пестеливост, да не кажем скъперничество, с които се налага да свикнем. Сигурно си го спомняш от пребиваването си в тези зали, но смея да кажа, че то е същото, като да си спомняш как си играл на гоненица като дете, едно от нещата, които тогава са изглеждали толкова привлекателни и чийто смисъл сега ни убягва. — Той побутна Янсън по ръката. — Сядай, момчето ми.
Словоохотливостта, умният и шеговит поглед — това бе всъщност Ангъс Фийлдинг, едновременно мъдър и закачлив. Очите му виждаха повече, отколкото показваха, а бъбривостта му бе по-скоро средство за отклоняване на вниманието или служеше за камуфлаж. Член на факултета по икономика, който бе създал такива гиганти като Джордж Маршал, Кейнс, Лорд Колдър и Сен, репутацията на Ангъс Фийлдинг се простираше далеч извън работата му в областта на глобалната финансова система. Той също бе член на „Тюздей Клъб“ — организация на интелектуалци и аналитици, които поддържаха връзки с британското разузнаване. Фийлдинг бе работил като съветник на МИ-6 в началото на кариерата си, съдействайки за откриване на уязвимостта в икономиката на Източния блок.