— Ангъс — започна Янсън с безизразен и тих глас.
— Бутилка червено вино! — викна ректорът на колежа. — Малко е раничко, но с това разполагаме. Виж през прозореца парка. Ако си забравил, под него е избата с вината. Минава точно под градината на колежа. _Катакомби_ с червено вино. _Форт Нокс за напитки!_ Икономът държи огромна връзка с ключове и само той може да те пусне вътре, той е виночерпецът. Специална комисия подбира сортовете, но е разкъсана от фракционни борби като бивша Югославия, но още по-размирна. — След малко се обади на секретарката. — Чудя се дали не бихме могли да получим бутилка „Линч Баджес“, реколта осемдесет и втора. Доколкото си спомням, остана една неотворена от снощи.
— Ангъс — започна отново Янсън, — дойдох да поговорим за Питър Новак.
Фийлдинг изведнъж застана нащрек.
— Носиш новини от него ли?
— За него.
Фийлдинг замълча за миг.
— Имам неприятно предчувствие — каза той и дръпна крайчеца на ухото си. — Чувствам, че ме полазват тръпки.
— Не знам какви новини са стигнали до теб — каза колебливо Янсън.
— Нещо не мога да загрея…
— Ангъс — прекъсна го Янсън. — Той е мъртъв.
Ректорът на „Тринити“ пребледня и се втренчи в Янсън за няколко минути. След това седна върху стола с дървена облегалка зад бюрото и се отпусна така, сякаш бе останал без дъх.
— И в миналото е имало слухове, че е умрял — каза немощно ученият.
Янсън се настани до него.
— Видях с очите си как умря.
Ангъс Фийлдинг се смъкна надолу и изведнъж придоби вид на стар човек.
— Невъзможно — измънка той. — Не може да бъде.
— Видях го как загина.
Разказа на Фийлдинг какво се бе случило в Анура и започна да диша тежко, когато стигна до експлозията във въздуха, от която все още изпитваше ужас. Ангъс слушаше безизразно, кимайки леко с притворени очи, сякаш слушаше студент, когото изпитва.
Някога Янсън бе един от учениците му. Не от малчуганите с розови бузки и раници, препълнени с учебници и подаващи се навън химикалки, които въртят педалите на велосипедите си по „Кингс Парейд“. Когато Янсън дойде в „Тринити“ благодарение на стипендията на фондация „Джордж Маршал“, той беше физическа развалина, блед и изпит като скелет, опитвайки се все още да излекува тялото и опустошената си душа от осемнайсетте месеца изтезания, на които бе подложен, докато беше в плен, и цялата жестокост, която го предхождаше. Годината бе 1974 и той се опитваше да продължи от там, където бе прекъснал програмата по история на икономиката в първи курс в Мичиганския университет „Ан Арбър“. Командосът от корпуса на „тюлените“ се възстановяваше сред дебрите на науката. Отначало се притесняваше, че няма да може да се приспособи. Но пък военната му подготовка не го ли бе приучила да се нагажда към всякаква среда? Исторически текстове и икономически формули замениха уставите и военните карти, а той ги атакуваше със същото настървение, решителност и настойчивост.
В покоите на Фийлдинг в Невил Корт Янсън разсъждаваше върху обсъжданите теми, а преподавателят му дори не кимваше, докато той говори. Но при нужда Фийлдинг отваряше очи и веднага атакуваше слабите страни в аргументите му. Веднъж, докато описваше последиците от икономическия екпанзионизъм на Бисмарк, Янсън наблегна на дребното земеделие и чак като свърши, Фийлдинг се събуди от дрямката си. Но въпросите му заваляха като стрели. Попита го дали е забелязал разликата между експанзионизъм и регионална консолидация? Ами забавените икономически последици от анексирането на херцогствата Шлезвиг и Холщайн няколко години преди това?
— Що се отнася до онези данни за девалвацията на дойче марката между 1873 и 1877 година, върху които изгради тезата си, ако си ги взел от изследването на Ходжман, млади човече, трябва да знаеш, че не са верни. Жалко, но старият Ходжман изцяло греши. Какво друго може да се очаква от един представител на Оксфорд? Мразя да разбивам аргументите ти, млади човече, но преди да издигнеш постройка, трябва да си сигурен, че основата е здрава.
Умът на Фийлдинг сечеше като бръснач, маниерите му бяха изискани, дори префърцунени. Често цитираше фразата на Шекспир за „смеещия се с ножа“ и макар че не беше лицемер, тя много точно характеризираше стила му на учен. Това, че бяха прикрепили Янсън към Фийлдинг, не беше случайно, както сам той му призна само няколко месеца след като започна да го обучава. Приятели на Фийлдинг от Вашингтон, които били впечатлени от необикновените способности на младежа, го помолили да го наглежда. Дори и сега Янсън трудно можеше да прецени дали Фийлдинг го бе вербувал за Консулски операциии, или просто е махнал небрежно и е оставил на Янсън сам да вземе решението си. Припомни си дългите им разговори за „справедливите войни“, за взаимовръзката между реализма и идеализма на одобряваното от държавата насилие. Предизвиквайки Янсън да споделя вижданията си по широк кръг теми, дали ученият наистина изпробваше аналитичните му способности? Или направо пренасочваше тези виждания, подтиквайки един съсипан младеж да отдаде отново живота си в служба на страната?