Харнет изглеждаше зашеметен, паникьосан. По челото му изби студена пот, която пречупените през огромните матирани стъкла слънчеви лъчи осветяваха като с прожектор.
— Мамка му — измърмори той. Сега гледаше Янсън, както давещ се човек гледа спасителен сал. — Каква е цената ви? — попита той.
— Променихте мнението си?
— Кажете ми проклетата си цена — повтори Харнет. — Имам нужда от услугите ви. — Той направи опит да се усмихне, за да прикрие отчаянието си. — Стив Бърт ми каза, че сте най-добрият, и мога да се закълна, че е повече от очевидно. Преди малко само ви изпитвах. Сега ме чуйте добре, няма да си излезете от тази стая, докато не се споразумеем. Ясен ли съм? — От потта ризата му потъмня под мишниците и около яката. — Веднага трябва да сключим сделката, тук и сега.
— Не мисля така — отговори Янсън спокойно. — Току-що реших да не приема предложението. Тъй като работя сам, мога да си позволя лукса да си избирам клиентите. Но ви желая късмет. Пък и доколкото разбрах, не ви е нужен посредник, за да се преборите.
Харнет избухна в смях, който прозвуча фалшиво, и изръкопляска.
— Харесвам стила ви — каза той. — Добра тактика за преговори. Добре, добре, спечелихте. Кажете сумата.
Янсън поклати глава, усмихвайки се така, сякаш Харнет бе изрекъл нещо смешно, и се отправи към вратата. Точно преди да излезе, спря и се обърна:
— Един безплатен съвет — каза той. — _Жена ви знае._ — Щеше да е нетактично да спомене името на венецуелската метреса на Харнет, затова само добави: — Имам предвид за Каракас.
Погледна го с безизразен поглед, за да подчертае, че не прави никакви намеци, свързани с морала на Харнет. Говореше като професионалист на професионалист, изтъквайки просто една от възможностите за уязвимост.
По бузите на Харнет избиха червени петна и сякаш му се догади. Имаше вид на човек, който бе осъзнал, че не само му предстои да загуби една битка, но и като връх на всичко го очаква разорителен развод.
— Искам да обсъдим възможностите за _прехвърляне на дялове_ — извика той след Янсън.
Но консултантът вече вървеше към асансьора. Не му пукаше, че стана свидетел на падението на един самохвалко. Докато слезе във фоайето обаче, го хвана яд заради изгубеното време и напразните усилия.
В главата му прокънтя глас от миналото, от друг живот. _И в това виждаш смисъла на живота си?_ Фан Нгуен бе задавал този въпрос по хиляди начини. Беше любимият му въпрос. Янсън си представи неговите малки, умни очи, широкото грубо лице, тънките като на дете ръце. Всичко, свързано с Америка, възбуждаше любопитството на човека, който го разпитваше, с еднаква доза възхищение и отвращение. _И това дава смисъл на живота ти?_ Янсън поклати глава: Проклет да си, Нгуен.
Докато влизаше в лимузината си, която бе паркирана на улица „Диърбърн“ точно пред главния вход на сградата, той реши да тръгне незабавно към летището О'Хара. Имаше ранен полет до Лос Анджелис. Само да можеше да се отърве лесно от въпросите на Нгуен.
Две жени в униформи стояха зад гишето в Платинения салон на „Пасифика Еърлайнс“. Униформите и гишето бяха сивосини на цвят. Върху саката на жените имаше от онези еполети, към които всички авиокомпании са така привързани. Мина му през ум, че на друго място и по друго време те се полагаха като награда след продължителен опит на бойното поле.
Едната жена разговаряше с пълен мъж с провиснала гуша, разкопчан син блейзър и закопчан на колана пейджър. Метална значка, пробляскваща откъм вътрешния джоб на сакото му, подсказа на Янсън, че е инспекторът по полетите, който явно обичаше да си почива там, където гледката радва окото. Млъкнаха, щом Янсън ги доближи.
— Вашата бордова карта, моля — обърна се жената към него. Пудрата върху лицето й стигаше някъде под брадичката й, а косата й беше с цвят на месинг, който се постигаше с помощта на козметични продукти.
Янсън й подаде билета и бордовата карта, с които „Пасифика“ удостояваше своите постоянни клиенти.
— Добре дошли в Платинения клуб на „Пасифика“, господин Янсън — засия жената.
— Ще ви уведомим, когато повикат пътниците на борда — каза с тих и любезен глас другата служителка с кестеняви къдрици и сенки над клепачите в тон със синьото й сако. Покани го в салона с такъв жест, сякаш го зовеше в рая. — Настанете се удобно и си починете.