— Студентът, за когото ти споменах — увери го Фийлдинг с леко писклив глас. — Безнадеждният Хол, бих казал за него. Опитва се да разплете един от аргументите на Кондорсе. Не мога да го убедя, че най-интересното у Кондорсе са заплетените му тези.
Тръпки полазиха по гърба на Янсън. Нещо в поведението на неговия учител се бе променило — гласът му бе някак си несигурен, както никога досега. Ръцете му леко трепереха. Янсън разбра, че нещо е разтърсило дълбоко стария учен.
Ректорът отиде до една от лавиците, където стоеше дебел том на речник. Не какъв да е речник, а първият том на рядкото издание от 1759 година на речника на Самюъл Джонсън. Буквите А — О бяха изписани със златно. Янсън си го спомняше от времето, когато учеше в „Тринити“.
— Искам да проверя нещо — каза Фийлдинг.
Но Янсън усети стреса му под любезния тон. Не стресът от тъжната загуба, а от друга емоция. Тревога. Подозрение.
Нещо не беше наред в държанието му: лекото треперене, колебливият глас и още нещо. Какво?
Ангъс Фийлдинг не го гледаше вече в очите. Това беше. Някои хора никога не го правят, но Фийлдинг не беше от тях. Когато разговаряше с теб, очите му гледаха право в твоите, сякаш за да направлява думите. Почти инстинктивно Янсън плъзна едната си ръка към гърба.
Следеше внимателно как Фийлдинг отвори тома и — _не беше истина_!
Ректорът на „Тринити Колидж“ размаха срещу Янсън малък пистолет с трепереща ръка. Точно зад него Янсън видя издълбаната кухина в книгата, където бе скрито оръжието. Пистолетът, който старият му учител държеше срещу него.
— Защо дойде тук? — попита Фийлдинг.
Най-после очите му срещнаха очите на Янсън, чийто дъх секна, когато забеляза убийствения гняв.
— Новак беше добър човек — каза Фийлдинг с треперещ глас. — Може би най-великият. _Току-що научих, че ти си го убил._
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Застаряващият учен сведе за миг поглед и задиша тежко от яд към себе си. Защото Янсън също държеше пистолет, който измъкна със светкавично движение от кобура отзад, след като подсъзнанието му подсказа онова, в което умът му не искаше да повярва.
Без да каже нито дума, Янсън освободи предпазителя. Няколко секунди двамата мъже стояха един срещу друг мълчаливо.
Който и да бе посетителят на Фийлдинг, във всеки случай не беше студент по история на икономиката.
— Томът от А до О. Много подходящо — промълви Янсън. — „О“ за оръжие. Защо не разкараш тази антика в ръката си? Няма да ти помогне.
Икономистът изсумтя.
— За да ме убиеш, така ли?
— За Бога, Ангъс! — избухна Янсън. — Използвай великолепния си ум. Наистина ли не разбираш колко налудничаво звучи всичко това?
— Онова, което разбирам, е, че са те изпратили тук да ме предадеш, да елиминираш всеки, който те познава добре, нямам никакво съмнение. „Машина за убийства“ — така говорят за теб, героичен епитет, който се харесва на онези, които те контролират. О, да, поддържах връзка с американските колеги. Но не вярвах в това, което говореха за теб. До този момент. Лукавството ти заслужава адмирации. Великолепно изигра сцената със скръбта. Направи ме на пълен групак. Не се срамувам да го призная.
— Всичко, което исках да разбера…
— Местонахождението на колегите на Питър, за да ги погнеш, нали? — извика старият професор разпалено — „Близкото му обкръжение“, както се изрази. Щом получиш тази информация, вече ще си сигурен, че мисията на Питър на тази планета е разрушена. — Той се усмихна, студена, ужасна усмивка, която показа безцветните му, неравни зъби. — Трябваше веднага да се досетя, че хитруваш, когато попита какво разбирам под „те“ и „тях“. Естествено „те“ и „тях“ са хората, за които работиш.
— Току-що се срещна с някого. Кажи ми с кого? — попита Янсън, обзет едновременно от ярост и смущение.
Погледът му се върна върху оръжието на ректора, пистолет „Уебли“ двадесет и втори калибър, най-маломерните и лесни за укриване, използвани от агентите на британското разузнаване през шейсетте години.
— С кого, мамка му?
— Много ти се иска да узнаеш, нали? За да добавиш още едно име към кървавия си списък.
— Чуй се какви ги дрънкаш, Ангъс. Това е пълна лудост! Защо аз ще искам…
— Такова е естеството на тайните операции. Те никога не се смятат за напълно приключени. Винаги остава по някоя нишка за разплитане.
— По дяволите, Ангъс. Ти ме познаваш.
— Дали е така наистина? — Двамата продължаваха да стоят изправени един срещу друг с насочено оръжие — старият учител и някогашният му ученик. — Дали някой от нас наистина те познава?
Макар да се преструваше на безразличен, не можеше да прикрие страха и отвращението си. Това не беше игра. Ангъс Фийлдинг наистина вярваше, че Янсън е станал отстъпник и убиец.