А той не можеше по никой начин да докаже обратното.
Какви бяха фактите?
Че той единствен бе свидетел на случилото се. Че той единствен ръководеше операцията, довела до смъртта на Новак. Че милиони долари бяха преведени в банковата му сметка по начин, за който нямаше никакво смислено обяснение. Мощни интереси явно стояха зад ликвидирането на Новак. Не беше ли съвсем правдоподобно да наемат за целта някой като Янсън, разочарован бивш оперативен агент с безспорни умения?
Янсън си представяше ясно какво досие би изготвил за него специалист по психологически профили: щеше да открие причината в преживяното някога от него предателство и насилие. Колко ли дълбока бе травмата и можеше ли да се прояви отново? Неговите работодатели никога не бяха споменавали за това, но той го разбираше по очите им, по честите тестове, на които го подлагаха — теста на Майърс-Бригс, теста за тематично възприятие, личния профил на Аристъс. Тяхното предназначение беше да открият и най-малкото отклонение в психиката му. _„Насилието е нещо, в което много, много, ама много те бива“_ — беше хладнокръвната оценка на Колинс. Докато действаше като тежко оръдие, насочено срещу враговете, го смятаха за богоизбран, но ако се обърнеше срещу хората, които го бяха обучили, срещу онези, които го използваха, щяха да докажат, че е чудовище.
Връхлетя го спомен отпреди десет години, един от дузината, които смътно разграничаваше. _Той е бойно куче, което се е изплъзнало от каишката си, Янсън. Трябва да го усмириш._ Някой му подаде досие: имена, места, които обикновено посещава, списък с обвинения. Трябваше всичко да наизусти и след това да пъхне документите в торбата с хартия за горене. Твърде много рискове криеха съдебните формалности или „дисциплинарните процедури“, а и агентът беше причинил смъртта на неколцина добри мъже, негови колеги. Възмездието щеше да бъде малокалибрен куршум в тила. Тялото щяха да открият в багажника на автомобил, собственост на руски престъпен бос, който току-що е бил убит. Светът щеше да узнае, че жертвата е още един американски бизнесмен в Москва, който си е помислил, че може да направи бърза печалба чрез сделка с руската мафия и който в крайна сметка си е платил за това.
Бойно куче, което се изплъзне от каишката си, трябва да умре. Това бе стандартният протокол в Консулски операции. Янсън, който неведнъж и дваж бе изпълнявал такива задачи, знаеше това добре като всеки друг.
Опита се да подбере внимателно думите:
— Не мога да разсея с нищо подозренията ти, Ангъс. Не знам с кого разговаря преди малко, така че не мога да кажа нищо за надеждността на източника. За мен е поразително, че някой или група лица са успели да ти донесат посланието толкова бързо. Намирам за поразително това, че само с няколко думи и фрази са успели да те убедят да насочиш смъртоносно оръжие срещу някой, когото познаваш от години като свое протеже и приятел.
— Както някой бе казал за мадам Дьо Стал*, ти си неумолимо права. Повече неумолима, отколкото права — Фийлдинг пусна изкуствена усмивка, все едно че щяха да го фотографират. — Не се опитвай да търсиш аргументи. Това не е урок.
[* Френска интелектуална от XVIII в. — Бел. прев.]
Янсън погледна съсредоточено лицето на застаряващия учен. Видя човек, който се страхуваше, че има срещу себе си изключително коварен противник. Той забеляза обаче и сянка на съмнение, човек, който не е напълно сигурен в преценката си. _Всичко, което знаеш, трябва непрекъснато да подлагаш на критична преценка. Ако се наложи, се отказваш от него._ Двата малокалибрени пистолета продължаваха да сочат един срещу друг като огледален образ.
— Обичаше да казваш, че академичните битки са толкова свирепи, защото ничий живот не е застрашен — Янсън се чувстваше странно спокоен. — Предполагам, че нещата са се променили. Но както знаеш, Ангъс, има хора, които се опитват да ме убият, защото така си изкарват прехраната. Тоест, имат основателни причини или най-малкото обясними. Докато си на терена, не се замисляш за причините, но не и след това. Ако си наранил някого, се молиш на Господа да е в името на справедливата кауза. Не знам какво става, но знам, че някой те е излъгал, Ангъс. Поради тази причина ми е трудно да те обвинявам. За Бога, Ангъс, погледни се само. Не би трябвало да стоиш тук с пистолет в ръка. Нито пък аз. Някой ни е накарал да забравим кои сме всъщност — той поклати тъжно глава. — Иска ти се да натиснеш спусъка ли? Тогава трябва да си повече от сигурен, че постъпваш правилно. Наистина ли си сигурен, Ангъс? Не ти вярвам.